Той ще се изправи, ще прониже живота с погледа си. Поглед, видял много, разбрал малко. Разбрал, че може да е нещо, танцувайки пред присмеха на люлката. Искаше, искаше да е там - горе - сред мечтите си, но не намери за какво да закачи въжената стълба. Като че ли само един поглед от сълза с необятна красота щеше да му подскаже къде да закачи куката, щеше да му посочи за какво да се държи. Явно не е било писано той да върви лек, зачервен, замаян и свободен. Бленуваше за две очи, комплект устни и усмивка една; да ги има, истински, люлеещи се. Всеки ден велик колкото цял живот, всяка мечта изпълваща като морски бриз. Две очи мигащи, едни устни искащи...
Нищо нямаше да е по-важно от милването на тази кадифена качулка, нищо по-истинско. Устните - прехапващи една друга, очите - шарещи из душата му. Очи, казващи му да върви само напред, напред с величието на съдбата и мъдростта на времето. Вярата е истинска, надеждата прозрачна. Всяка сутрин лежи, знае, въздиша и мечтае. Трудно е, съмнение там ...