~ Големият черен часовник тежко отброяваше секундите-вечност на мълчание в душата ми. Празни часове и улици от очаяние. Сълзи от злато и напразно признание. Стъпките ти кънтяха като далечна камбана в съзнанието ми. Исках да спрат... или да се усилят. Ако спрат, ще знам, че си си тръгнал завинаги, а ако се усилят... ще знам, че може би се връщаш и отново ще те видя. Няма да си само болезнен спомен, изглеждащ толкова блед и изтощен... сякаш е от предишен живот. Нямам желание да съм като заклещена между минало и настояще. Може би ако изчезнеш напълно, ще мога да дишам свободно... отново. А ако се върнеш, може би ще имам отново онова по детски наивното... желание за живот и опознаване на всичко непознато. Знам, че си... дим, който се задържа за секунди и се губи в пространството... Малкото мигове с теб успяха да върнат онова, което си мислех, че е погубено завинаги. Събра частиците ми, залепи ме... Направи ме почти цяла... и защо? За да можеш да ме разбиеш със хиляди пъти по-голяма сила, от която ме бяха разбивали преди... Сега парченцата от мен не се виждат. Като прашинки са. И се чудя... дали някога ще може да се намери някой, който да успее да ги събере на едно място... Или ще стъпва върху тях, казвайки, че не би направил нищо, което би ме наранило... без да осъзнава как ме наранява, когато напомня за някой друг... И аз не бих могла да го погледна заради самия него... и болката е толкова голяма, че не усещам нищо. Нищо. Празно съществуване. Секунди-вечност на мълчание. Нежелани обещания. Улици от отчаяние... И сълзи от злато.