Добре е, че си взела решение да заживееш на село. Живата природа зарежда! Е, и връзката с хората, също е важна, не искам да прозвучи сякаш казвам: „Забрави за хората, иди в гората!“ 
- Да, разбирам те напълно! Всичко се обезсмисля, ако емпатът живее отделен от хората. Щом съществуват емпати, то не е случайно!
- Абсолютно! Ние не разбираме всяка подредба на природата, но можем, поне да ѝ се доверим, тя знае повече от нас! Някой ще попита: „Защо има паяци, защо има бълхи, защо има хлебарки?" Защо, защо, хиляди защо, не знам защо, всичко има в света, но вярвам, че не е случайно!  
Вдъхвам дълбоко от ароматите на цветята и тревите, и се оставям на милувките, на нежното, есенно слънце. 
Той ме попита:
- Знаеш ли, защо есента е сезонът на тъгата, замисляла ли си се?
- Ами, да! Листата окапват, птиците отиват на юг, вятърът идва от север, изобщо става тъжно!
- Защо, мислиш е тъжна есента и каква е тази дълбока чувственост, към която тя предразполага?
- Не знам - свих рамене- но чувствам, че ме блъска ето тук и не мога да дишам!- и сложих ръка на гърдите си.
- Да! Тъгата се натрупва в белите дробове и от тук идват белодробните заболявания. Есента е сезонът за почистване. Всичко наоколо е тъжно и плаче, нека да плачем и ние, и така да се почистим. Щом се изчистим, ще можем спокойно да посрещнем зимата. А зимният сезон идва, за да ни даде възможност да си отпочинем.
 - Ах, каква изумителна свързаност! Възхитена съм! Прекланям се пред мъдростта на природата! 
Есенното настроение поема в нова посока, от тъга към веселие. Те задвижват „кораба“ с пълен напред. Вятърът опъва платната към невидимият, но така желан бряг на щастието.

-Когато сме щастливи, всичко наоколо се променя. Светът ни, се изпълва с красота, пъстрота и доброта! Сякаш се събуждаме в обятието на Слънцето и сме самото великолепие, и сме в сърцето на любовта! Знам, че не можем постоянно, да сме в това състояние, но да желаем, да сме щастливи, е най- естественото нещо!
Той разтвори голям калъф и от него извади китара. Ахнах. Тихичко засвири, а песента му ме превърна в тишина. 
Редувай цветовете си безспир, 
едни крещящи са и много страстни,
а други пък жадуващи за мир,
ще те изпълват с мигове на щастие...
Той замина. 

„Събирам листата на чинара от градинката. Събирам ги нищо, че падат нови. Събирам ги. Толкова са хубави и си мисля, че не могат да бъдат сълзите на чинара.
Може би защото той разбира езика на природата. Иска ми се и аз да разбирам нейния език. Да общувам с нея. Да й разказвам за това, което е в мен, да я питам когато търся отговори. Но добре разбирам, че не е достатъчно да мога да намеря думите и да ги подредя в изречение. Трябва да се науча да разчитам езика й, да мога да улавям смисъла на нейните знаци. 
Едно странно чувство, направо като необходимост, ме накара да седна до чинара и да се облегна на ствола му. Затворих очи и го усетих! Усетих, усетих как ми се радва и ми се усмихва. Усмихнах се и аз. Страхотно е! Особена топлина плъзна по цялото ми тяло и ... 
- Защо се усмихваш?
Отворих очи.
- Аз ... 
-Защо гледаш така?- попита ме той.“