Сега е зима,а аз чакам лятото...Сега ми е студено, а  искам топлина..Искам да усетя как кръвта ми ври под натиска на летните страсти..Искам да кажа на слънцето "здравей", да се кача горе при него и да те гледам оттам... Да гледам красотата ти. Лятото дойде, всичко стана така, както исках -аз се качих там горе и те търсих дълго. Накрая те намерих. Присегнах се, за да те спра, но ти бе тъй далеко, тъй недостижим.Тогава поисках да бъда до теб, да бъда твоя и ти да си мой. И това се случи - небето се разгърна, аз се спуснах по един светъл лъч и тупнах точно до теб. Тупнах и всичко свърши. В съзнанието ми остана само уплахата,  с която изгледа трупа ми, начинът по който се отдръпна,като че ли ударен от гръм и товау което долових в погледа ти, а то беше, че ти не ме позна. Кръвта се размиваше по тялото ми.Ти гледаше и не разбираше, не ме познаваше като че ли. Опитах се да ти подскажа. Изрекох онез тъй хубави слова, които бях шепнала на теб в една нощ. Нощ, в която не бях сама. А ти все тъй гледаше сякаш не ме чу... Затаих дъх, погледнах те отново и съзрях друг човек...Затворих си очите и пак ги отворих и пак не беше ти....Разбрах грешката си. Бях се припознала. Не беше ти, а някой друг. Исках да спра времето да го върна ,но беше невъзможно...Всичко беше свършило......и аз пак бях сама...Една последна сълза се прокрадна през окървавеното ми лице...И това беше края...Сърцето спря да тупти..Душата се откъсна от тялото и се издигна високо...Всичко към което се бях стремила и което бях постигнала...остана на Земята...там,далеко от мен..И аз можех само да стоя и да гледам как другите се възползват...И минават през отъпкани пътеки пропити с моята тъга...Тъй мъчно стана ми когато осъзнах...че от любов се погубих...и го лиших от себе си...Разплаках се...На Земята заваля нежен топъл дъжд...Всички излизаха навън и му се радваха...Радваха се на сълзите ми...И от някъде се чуха думите:...Чуй как вали като че ли някой плаче...Погледнах на там и какво да видя...Седеше той...същия той със друга...не беше повторна грешка,а той и другата...седяха и той и шепнеше същите онези думи...които му бях прошепнала аз преди време...Тъй силно заболя ме ... Нали уш мъртвите нямат душа...а тъй прониза ме сякаш бях жива...Сякаш господ ме наказа да обичам... и да умра...да умра мислейки си за него...и мъртва пак да ме боли...Като че един живот не бе стигнал за да ме измъчи......