Заслушана в барабаненето на дъждовните капки по стъклото на замъгления прозорец потъвах в света на сънищата. Сънища, които искаха да се превърнат в истина, а не да бъдат просто една несбъдната илюзия.
Намирах се в планината насред една прекрасна тучна поляна, покрита с капчици бистра роса, които блестяха като диамантчета. Тревата беше като едно огромно зелено море, поглъщащо всяко цвете опитващо се да я надвие и да достигне лъчите на слънцето. Стръкчетата трева нежно галеха босите ми крака, които бавно пристъпваха напред и навътре в поляната. Вятърът, който се появяваше също толкова неочаквано колкото и стихваше, развяваше спуснатите ми коси. Синьото небе, надвиснало над това закътано местенце, беше покрито от бели пухкави облачета, които закачливо си играеха със слънцето. Скриваха усмихнатите му лъчи зад плътните си сенки, за да може след малко отново да се отдръпнат и да му позволят да огрее с меката си и лъчезарна светлина.
Намирах се в един малък зелен земен рай. Всяка фибра от тялото ми беше отпусната, не чувствах никаква тревога или тъга. Бях обзета от всепоглъщаща радост, която като един бистър ручей извираше от дълбините на душата ми и се пръскаше по цялата поляна и отвъд нея. В сърцето си усещах трепет, то беше в очакване на нещо прекрасно. Вятърът довяваше приятния цветен аромат, носещ се из пространството. Приятно ухание, съчетано от мириса на свежата трева, цъфналите цветове на дърветата и нежните пъстри цветя пръснати навсякъде покрай мен.
Ароматът, тревата, слънчевите лъчи и капките роса сякаш се сливаха в невидима сила, която чертаеше пътят пред мен и хванала ме за ръка, ме водеше по него. А той вървеше към центъра на поляната. Там имаше огромно езеро, чиято кристална повърхност отразяваше небесната гоненица между слънцето и небето. И на неговия бряг безмълвен стоеше ТОЙ.
Не знаех името му, но знаех, че точно него очаквах да видя, както и той мен. Не виждах лицето му, но не откъсвах очи от него, страхувайки се, че ако го направя, ще изчезне като мираж. Стойката и излъчването му бяха в синхрон със спокойствието на заобикалящата ни природа. Крачките ми ставаха все по-напористи и по-бързи, дишането ми се учести, а ритъмът на сърцето ми се ускори, сякаш в него беше скрито малко колибри, което неуморно пърхаше с крила.
Усмивката не слизаше от лицето ми. Още малко и щях да го достигна, когато най-неочаквано той се обърна. Срещнах очите му и усетих топлината им, можех да прочета и усетя в тях всяка негова емоция, бяха като огледало на душата му. За секунди замръзнах на място, загледана захласната в образа му, беше перфектен, всяка част от него беше съвършена за мен. А ослепителната усмивката, която ми разкри, ме накара да изтръпна от вълнение. И тогава, когато си мислех, че нищо друго не може да разклати земята под краката ми, той протегна ръка към мен. Това беше начинът му, без думи, да ми каже нетърпеливо "Хайде, ела!"
Не чаках друга покана. Направих само още няколко крачки, ръката му докосна моята и усетих как по нея премина силна искра, която прокара тръпки по цялото ми тяло. Нежно ме придърпа към себе си, а ръцете му обгърнаха талията ми и аз потънах с прегръдката му. Тя обаче не ми се струваше достатъчно силна, затова аз се притисках още по-силно към тялото му, обвила ръце около вратът му, вплела пръсти в меката му коса. Топлата му кожа и уханието му ме подлудяваха, усещах дъха му върху кожата си, а аз самата имах чувството, че съм се пръснала на милиарди малки частици, които се реят в безкрайния космос. Но най-завладяващото чувство от всички беше, когато усетих устните му върху моите, когато неговите и моите се сляха в едно. Страстта и желанието, криещи се в тази, нагледн обикновена целувка, се разляха във всяка клетка в тялото ми и аз изпитах истинско щастие. Всичко около мен загуби очертанията си, съществувахме само аз и той. Чувствах се изцяло завършена, това за мен беше съвършенството, което никога не исках да загубя.
Защитена, обичана, завършена, но топлината бавно започна да се отдръпва, а образът му да избледнява. Беше дошъл краят и на този сън, на този красив блян. Но аз щях да му се насладя, докато все още можех, преди да е настъпил моментът да се събудя, отваряйки очи в реалността.
© Любомира Стоянова Всички права запазени