Облаци плуват по небето.
С пръсти разрошвам повърхността на тяхното езеро.
По лицето ми плъзва усмивка, след нея побягват искрици към очите ми.
Спокоен съм.
Казват, че хората летят само в сънищата си. Може би и сега сънувам. Белият чаршаф се пери като окъпан в сняг петел зад мен, раздиплен от вятъра. Не усещам скорост. Само пространство. Пространството изпълва всичко около мен, изпълва и мен, усещам го зад слепоочията си. Лекота.
Ведрина.
Какво следва сега?
Облаците потъват зад хоризонта. Небето се пропуква и езерото изтича. Черно. Дъното е черно. Мънички камъчета проблясват. Тук таме нещо шава, останало без въздух.
“Небесни тела” - така ги наричаме ние. Но и аз съм сред тях. Нима и моето тяло е небесно сега.
Мисля за лебеди. Банално е, но винаги съм свързвал изяществото с техните извити бели шии.
Бели ключалки за черния ключ на въображението ми.
Пиша за лебеди. Размивам се. ...