Из „Дневникът на един луд”

08.03.2010

-          Здравей! Как си? Беше ми съпруга, някога... преди 100 лета или бяха по-малко, може би 10, може би, а може би не? Не знам, вече не знам, не ги броя. На мен ми се струват 100. Отиде си някак на бързо, беше само на 32 и, като се замисля, аз много ти помогнах, не за друго, а просто да хванеш пътя към безкрайните полета с откъснати карамфили и мраморни стени. Та как е на новия ти адрес, тук в мраморния град? Как си прекарваш? Има ли ад и рай или само вкус на влажна пръст и гнило? От време на време си спомням как дойде тук. Беше пролет, нали? Не онази студена, влажна и гадна пролет с много дъжд, точно след зимата... Беше пролет. Беше прекрасна пролет. И розите цъфтяха, онези, едрите, червените с опияняващ аромат. Беше топличко, слънчево, люляково и розово. Беше зелено. Просто красиво. И ти не беше планувала да си отиваш. Мислеше, че си почти вечна. Мислеше, че ще изпращаш син в казармата и ще омъжваш дъщеря, но не стана така, защото мечтаният син не се роди, а дъщерята, ах, дъщерята, тя стана... просто безпътна, защото ù беше по-лесно да язди върху крилете на хорското съжаление, което обгръща всяко сираче, останало без майка и без баща, защото детската трагедия най-силно засища жадните за зрелища очи и ненаситните за клюки уши. Как само се потопи в трагичния образ на горкото сираче нашата дъщеря. Трябваше ù толкова малко, трябваше ù само една наистина мъртва майка и луд за връзване баща. Аз я превърнах в звезда, теб в мъченица и нахраних хорските уста – с една трудна за измисляне история.

Една сутрин ти се прибра у дома, прибра се чак на сутринта. Беше уморена и реши да спиш. Да спиш в кухнята, на канапето. Хм... И защо в кухнята на канапето? Цяла къща на два етажа с мазе и тавански стаи – три кухни, две детски, две спални, стаи за гости, а ти реши да спиш в кухнята. Ха. И заспа. Завинаги. Помогнах ти. Успах те. Завинаги. Просто завинаги. Само с един сатър и три удара по главата. Помниш ли сатъра? Беше в шкафа на една ръка разстояние от канапето. Там в шкафа, под мивката, заедно с толкова много други прибори за хранене.  От години го държахме по-наблизо за по-лесно – в случай, че има пържоли, което се случваше все по-рядко и по-рядко през последните няколко години, но все пак трябваше да е под ръка. Е, на мен ми беше под ръка. Затова първо се разходих из двора, просто вървях, не мислех, дори не ти бях ядосан, влязох в кухнята, погледах те как спиш, бръкнах в шкафа, грабнах сатъра и те изпратих по живо по здраво в най-тъмните дълбини на съня. Помниш ли, а? Помниш ли? Тук е редно да съм тъжен и разкаян, но не съм. Тук е редно да се гърча и да се оправдавам, но не мога. Аз съм луд. Две години се бори с моята лудост и накрая тя те пребори. Аз съм луд. Луд съм. Имам си диагноза. Но съм жив. Жив съм. Толкова съм жив, че чак не е за вярване и стоя точно пред твоята надгробна плоча и пуша цигара след цигара. Дори мога да се усмихна, мога да се засмея. Аз съм луд. Аз съм жив. Аз съм тук. Само си го представи. Ти - с твоите мечти, аз - с моята лудост. Кой сега диша въздуха на белия свят? А? А? Къде си ти? Къде съм аз? А?А? Има ли ад и рай или аз съм тук, а теб просто те няма?

Бръкна в джоба си, извади още един пакет цигари и запали една, поредната. Пушеше цигара от цигара и за тази сутрин вече беше унищожил цял пакет. Винаги беше пушил, не само в последните десет години, имаше чувството, че се е родил с цигара в устата. Можеше да я държи в устата си и да съска през филтъра ù всичко, което искаше да каже, ако въобще имаше какво да каже. Говореше малко, а през повечето време беше начумерен или ако имаше повод да се усмихне, го правеше някак присмехулно, някак подигравателно, някак неприятно. Както се казва, по-добре никак, отколкото другите да разберат, че не е добър човек. Майка му все казваше, че е най-добрият, просто добричък, но не беше. Само тя виждаше добрина в него, а през цялото време той се правеше на добър. Добър – това беше любимата му роля в живота и малко повече от 30 години я игра успешно, докато не реши да се отърве от Добрия в себе си и да бъде само себе си. Колко дълъг път извървя, докато стигне до самия себе си, до своята дълбока същност и... да се освободи. Освободи се от всички и от всичко и как само се освободи. С три удара и една смърт. Един замах може да промени целия свят на човек, стига да е достатъчно силен, а три замаха могат да го направят друг човек, могат да го направят човек, не прост човек, а човек, свободен човек, човек без мечти, без бъдеще, без минало, само човек. Човек, който живее днес и сега, в този момент, за мига.

Дръпна още един път от цигарата, силно и дълбоко. Издуха дима със свистене, напористо, почти гневно. Усмихна се. Беше дошъл при нея.

Там, по-надолу, притича една бабичка, която набързичко се прекръсти и се постара да се изнесе от гробищния парк, сякаш я гонеше дявола. Сигурно би постояла на гроба на мъжа си, би подала къшей хляб на някоя друга бабичка, дори би обменила някоя клюка, ако не беше видяла онази съпружеска среща и не беше решила, че лудият е дошъл да се разкайва за деянията си и да се прощава с жена си.

Само, че той не беше дошъл да се прощава. Беше дошъл да... и той не знаеше защо е дошъл. Просто дойде за първи път. Дойде на гроба ù и не изпитваше капка угризения, нито смяташе да се разкайва, нито искаше да се прощава. Просто стоеше там, пушеше и мислено си говореше с един човек, който вече си беше отишъл и то с негова помощ.

Много добре си спомняше косите ù. Дори нямаше нужда да поглежда към снимката на паметника. Тя не беше красавица, но не беше и грозна. Обаче имаше красива коса – блестяща, кестенява и на едри къдри, които подскачаха дори и при най-лекото движение. Аааа, да. Тя имаше и красиви очи – зелени с кафяви точици. Не беше грозна жена - просто нисичка, дребничка, пухкава, но не дебела ииии... беше лъчезарна. От нея лъхаше такава енергия, като от извор, като от водопад. И беше добра. Хората казваха, че е била добра. А дали беше добра? Само той си знаеше колко добра беше тя, защото едно е да гледаш доброто на една жена отстрани и съвсем друго е всеки ден да живееш с нейното добро.

-          Аман от добро и добрина, Добринкееее, аман! Като беше толкова добра, защо ти -  добрата – си там долу в дупката, а аз - лудия - те гледам от тук, от високото и си говоря сам? Защо така бе, Добринке? Все питаше, защо Бог не ме прибира, та да те отърве от мъките, но май не е имал нужда от миньор да му копае дупки в райската градина, че да си сади скъпоценните ябълки на изкушението,  а комай е имал нужда от шивачка, да му скрой и ушие шапка-идиотка, но и да не  си му трябвала, аз те пратих при него, та ти да ме чакаш като ме прибере, не аз теб. И, като се срещнем под дебелата ябълкова сянка, там в оная градина, от която е почнал живота, може и да се понабъркаме в божиите дела и да го попитаме от кой повече е имал нужда и кой първо е трябвало да прибере? Ама ти си там, а аз съм тук. Ти си на по-хубаво, аз съм на по-весело. – И се ухили с такова удоволствие, каквото само истинското злорадство можеше да му донесе.

Той – някога добрият, а сега обзет от лудостта да бъде свободен, напълно свободен, толкова свободен, та чак да освободи всички от себе си, беше жив и се чувстваше толкова жив, почти безсмъртен, сега стоеше пред един шлифовам мраморен къс и се опитваше да си спомни онази прекрасна пролет, която ухаеше на рози, която го караше да диша с пълни гърди, да обръща поглед към искрящото пролетно слънце и да си пожелава опасната свобода на Икар. Така му се искаше да си спомни онази пролетна сутрин, но днес нещо не му се получаваше, не го виждаше, дори не се докосваше до точно онзи спомен.

В устата му загорча. Не беше от поредната цигара. Цигарите не му горчаха мнооого отдавна, те просто го съпътстваха, бяха част от него, онази тайнствена мъгла, която цял живот обгръщаше душата му и стоеше между нея и целия гаден свят. В устата му загорча, така както горчи само прахта на въглищата, които беше копал и които го бяха затрупали преди много години. Не искаше да помни този момент от живота си и много старателно се опитваше да забрави тежестта на гредата, която приковаваше краката му към земята и не му позволяваше да се измъкне. Лежеше по очи. Устата, дробовете му дори, се пълнеха с прах и едно мъничко, тъничко и гадничко гласче му пищеше в ушите: ”Днес ще умреш.” Но той не искаше да умре точно в този ден. Беше лято и искаше да отиде на море. Искаше да усети аромата на морския бриз, да вдишва с пълни гърди и да погледне за миг към слънцето, дори само за миг и после да замижи. А сега виждаше само мрак, вдишваше лепкав, влажен прах и се чувстваше като погребан жив. Изобщо не си спомняше кой, как и кога го беше извадил от гадната, задушна мина, защото, когато пак отвори очи, наоколо беше бяло и миришеше пак на смърт. Беше в болницата. Лежеше на едно старо легло с железни табли, изтръмбушен дюшек и съмнително бели чаршафи. Беше жив. Усещаше миризмата на хлорна вар и пикня от близката тоалетна, усещаше миризмата на евтина белина от чаршафите, усещаше дори евтиния парфюм на медицинските сестри, които минаваха покрай него, когато трябваше да го надупчат за пореден път, но беше жив. Тогава му стигаше само, че е жив. Отиде си от болницата с ясното съзнание, че ще е куц до края на живота си и с пълната увереност, че никога повече няма да е миньор. Най-лошото беше, че лятото си беше отишло безвъзвратно и тази година пак нямаше да отиде на море. Прибра се в една голяма къща, наполовина празна, при една добра съпруга, при една добра дъщеря и при една добра майка. Чувстваше се като петел в кокошарник – кокошките кудкудякаха наоколо, а на него му се искаше да лети, но навън валеше дъжд, после валеше сняг, после валеше пак дъжд. Дните се изнизваха, като мъниста от скъсана огърлица – бързо и безвъзвратно, а той се чувстваше роб на къщата, на хората, на целия свят. А така му се искаше да излети, да се освободи. Просто не беше измислил как, не беше имал шанс. Животът, онзи гадничкият животец, никога не му даде шанс.

Спомни си, че майка му имаше мечти – той никога. Майка му го виждаше в униформа на офицер, но местният партиен номенклатурчик нямаше нужда от офицер и не му написа подходящата характеристика, така че край с мечтата на мама. Само ако можеше да мечтае... Каква ли мечта щеше да има? През целият му живот досега не се беше сетил, че трябва да мечтае. Това го правеше майка му, понякога и жена му. Той искаше само да живее. Да живее. Но някак не му се получаваше животът. Някак не беше точно този живот, които искаше да живее. А той искаше да живее.

 Но дойде демокрацията. Тя не просто дойде, тя нахлу и каквото можа да доразруши в душата му, го доразруши. Имаше усещането, че се стеснява пространството му за дишане, имаше усещането, че се скъсява дължината на живота му. Всеки ден се редеше на опашка за хляб, масло, сирене, бензин, гадост, друга гадост, още по-голяма гадост. Всеки ден му се струваше, че пенсията му по инвалидност става по-малка, а нуждата от пари за хляб, ток, телефон, гадост, друга гадост, още по-голяма гадост става все по-голяма. Имаше нужда от пространство, от място за дишане и се опита.

Стана хлебар. Всяка нощ през ръцете му минаваше хляб след хляб, а нуждата от пари за хляб ставаше все по-голяма, увеличаваше се с бройката на всеки новопроизведен хляб. Нощното небе, проблясъкът на звездите всяка вечер му връщаха спомена за мината, за гредата, притиснала крака му и жаждата за слънце, за въздух, за освобождение, за живеене го обземаше с непреодолима, яростна сила. Вървеше към цеха за производство на ръчен хляб и мислеше само как да се освободи, как да се измъкне, как да избяга, как да оцелее. Направо полудяваше всяка вечер, бавно и съвсем незабележимо ставаше друг човек. Ставаше луд. Ставаше напълно луд и нямаше кой да го забележи.

И в този момент се появи спасението. Отлагането. Появи се бягството. Един бивш колега от мината го отведе в Русия. И стана строител. Щеше да строи блокове в Москва. Щеше да виси провесен с главата надолу от терасата на дванадесететажен блок, който беше дошъл да строи. На това колегите му викаха: ”Бойно кръщение”. Беше нещо като съзаклятие. Бяха си взели заплатите, бяха успели да купят някакъв алкохол, който никой не знаеше какъв е, бяха им го продали местни бизнесмени на черно и бяха пили достатъчно, за да сграбчат най-новия, най-дребния, най-слабия за краката и да го провесят с главата надолу от терасата на дванадесетия етаж. Висеше в тъмното с поглед, устремен надолу към още по-тъмното, виеше от страх, дори се напика, но никой не прояви милост. Тази безпомощност правеше колегите му щастливи и още по-безпощадни. Оставаше му само да брои дните и да се моли на всички богове, измислени някога от хората, да му помогнат да излети,  да се махне от сърцето на Великата Рус, но никога не беше мислил накъде, знаеше само, че не иска да е наобратно. Беше се загубил. Понякога виждаше слънцето, понякога не се сещаше да го погледне, не вървеше напред, нямаше посока, беше замръзнал в единственото си желание да живее, да живее, без да знае къде и как.

Един ден просто се върна. Върна се в къщата, която беше започнал да строи баща му и не беше завършил, защото си отиде млад и остави на сина си да довърши строежа. И го довърши. Беше работил като роб, за да я довърши или майка му беше работила за тази бащина кауза. Точно в този момент изобщо не му пукаше кой какво беше направил, за да я има тази къща. Тя не му трябваше, беше му излишна, идваше му в повече, притискаше го, задушаваше го, беше като чудовище, което го изяжда отвътре.

 Беше се върнал и не беше щастлив от това. Стоеше до мивката в кухнята, наля си чаша вода, взе ножа за хляб и си сряза вените. Беше такава прекрасна есенна сутрин. Събота. По улицата нямаше никой и с повече късмет можеше да се освободи завинаги от света и да освободи света от себе си. Но нямаше късмет. Добрата съпруга решила да прави закуска на добрата дъщеря и на добрия съпруг. Просто развали всичко. Влезе в кухнята в неподходящ момент. Видя бликналата кръв как се стича от ръката, как облива синкавите плочки на излятата от бетон мивка и се разпищя. Пищя, пищя, пищя. Стоеше до вратата и пищеше, без да може да направи нищо повече от това да пищи. След нея се разпищя и дъщерята. Опищяха цялата къща, целия двор и цялата махала,  сякаш някой ги коли, а съвсем друг човек беше решил да си пусне малко кръв. Здравословно е. В едни отдавна отминали времена така са лекували болните, а този, който тази сутрин си пусна кръв с кухненския нож на мивката смяташе себе си за болен. Той се чувстваше луд. Осъзнаваше болестта си докрай. Няма нищо по-гадно от това да знаеш, че си луд, да си луд и всички около теб да отричат лудостта ти от едната, единствената, едничката добрина, украсена с доброжелателност, гарнирана с милосърдие, породена от срам, преклонил глава пред хорското мнение. Ето затова лекарите го спасиха, ето затова не го вкараха в лудницата до края на дните му, ето затова си стоеше у дома, ето затова добрата му съпруга по три пъти на ден му сервираше с едната ръка хапче, а с другата - чаша вода, ето затова той си стоеше в къщи, разхождаше се само в двора, ето затова тя стана шивачка и работеше само нощем, ето затова съпругът на колежката ù я караше на работа всяка вечер заедно с още няколко нейни колежки, ето затова я докарваше всяка сутрин само нея пред къщата им, ето затова мразеше тъмносинята му „Лада”, ето затова...

Тя – Добринка – се прибра от работа. Слезе от ладата, обърна се да махне за довиждане на любезния шофьор, може би му се усмихна, а може би - не. Отвори вратата, премина през предния двор, влезе в къщата, качи се по стълбите, тихичко се промъкна през коридора в кухнята, набързо спретна закуската, сервира му хапчето с водата и реши да поспи. Той хапна, набързо излезе в двора, обиколи го няколко пъти – първо бавно, после по-бързо, после още по-бързо, после тичешком се качи по стълбите, задъхано нахълта в кухнята и погледна към канапето, към жена си. И дълбоко в себе си яростно изкрещя: ”Сега ще те приспя завинаги! Сега ще се освободя завинаги! Ти не си добра! Аз съм зъл! Искам само да живея! Искам да живея! Искам да живея!” Пресегна се към шкафа под мивката, сграбчи сатъра и се освободи, само с три удара. Хвърли сатъра в мивката. Изтри си изпотеното и изпръскано с кръв лице от разбитата глава на Добринка, излезе от кухнята бързо, оставяйки след себе си отчаяните писъци и ужасените очи на дъщеря си. Качи се в жълтия „Москвич”, подкара спокойно към най-красивата част на близката река, седна върху един голям камък на брега и пуши цяла сутрин. Беше свободен. Напълно свободен и не знаеше какво да прави със свободата си. Единственото, което можеше да направи, беше да ù се радва. Радваше ù се като дете на нова играчка. Пушеше цигара от цигара и чувстваше как душата му танцува, пременена в дълга бяла рокля, феерична, воалена, съвсем същата като булчинската рокля на Добринка. Хвърли фаса от последната си цигара, настъпи я, качи се в колата и отиде в полицията. Сам се предаде. Изобщо не беше трудно. Нали беше луд. Тази негова малка семейна тайна я знаеха всички. Той беше луд. Какво можеха да му направят няколко полицая? Нали съдията щеше да го пусне. Лудите са болни, водят ги в болница, лекуват ги, не ги затварят зад решетки. Но от решетките на лудостта бягство няма. Те преследват, те осъждат, те вървят редом с лудия. Трябваше да се избави от лудостта. Трябваше да я ограничи, трябваше той да я затвори, трябваше да ù изгради затвор.

Така болната му мисъл започна да гради историята на неговата лудост.

На докторите казваше, че е искал да спаси семейството си и те му вярваха. Твърдеше, че онзи приятел, които само той вижда и чува, му е подшушнал изплашено, че в кухнята има огромна змия, която иска да ухапе жена му, че може да нападне и дъщеря му и всички му вярваха, защото той се изживяваше като спасител на семейството си, беше убил звяр само с един сатър и точно три удара. Не отиде в затвора, защото беше луд, не го осъдиха, защото беше луд, пуснаха го от лудницата, защото лекарите вярваха, че лудостта се лекува и че той вече не е опасен за никого.

Първо ходеше всеки ден при лекаря си да си взима дозата хапче с вода. Медицинската сестра – не особено красива, не особено висока, не особено слаба, по-скоро пухкава, отколкото дебела -  му подаваше с едната ръка хапчето, с другата – чашата с вода и от кафявите ù очи се проточваше такова фалшиво милосърдие, че на човек да му се приисква да лудне и да ù разбие мутрата с един удар на сатър. Лекарят си отчиташе задължителното благородство като си отбелязваше внимателно поредното посещение на привидно излекувания си  луд пациент и тези отегчителни, задължителни и безсмислени процедури се повтаряха всеки ден по едно и също време, по един и същ начин, в един и същ кабинет, защото трудно се намира нормален роднина, който да изгаря от желание да ги върши цял живот, не че има нормален луд, който да ги желае до края на живота си. Затова си има решение. Започва с изчезване, продължава с предполагаема смърт и завършва с нова самоличност. Точно по тази формула живее един луд, който в един прекрасен ден се разходи из едно гробище на един малък град, застана пред паметника на една жена, която самият той беше убил, изпуши един пакет евтини, смрадливи цигари. Замисли се. Отвори още един пакет. Запали още една цигара и се ухили толкова злорадо, сякаш се присмя на целия свят.