Сърце Самодивско

И днес като всяка друга сутрин, младият овчар подкара няколкото кози, които имаше, на паша. Слънцето едва се бе показало, когато той изкачи хълма и се озова пред огромната гора, за която хората от село разказваха какви ли не легенди.

Козите се зарадваха и започнаха да пасат от свежата трева, а овачарят седна и се подпря на един голям камък. Наблюдаваше изгрева. Извади дървената си флейта и засвири една тъй искрена и прекрасна мелодия, че дори обитателите на гората оставиха сутрешните си занимания за да го послушат.

• - А, не. Я го остави тоя човек и се захващай за работа - викна г-жа Бобър на своя любим, но срещна само замечтания му поглед.
• - Хайде сега, който си изяде пръв закуската ще може да слуша как свири овчаря - каза Г-н Заек на своите деца.

А момчето продължаваше да свири и хвърляше по някой обнадежден поглед към вътрешността на гората.

Слънцето озари дърветата и те хвърлиха сянка на своите събратя... тогава измежду тях се показа самодива по-приказна и грациозна от всяка една човешка фантазия. Косата й беше като леещо се сребро и блестеше тъй ярко на слънцето, а цялата същност на Вселената се губеше някъде в чистите като палнински ручей и дълбоки като Вечността, очи. Тъй изгубен се чувстваше и бедния овчар като погледнеше това тъй нежно и по детски невинно лице.

Тя му се усмихна и пленен, той едва успя да й отвърне на поздрава. Тя се приближи и седна до него, а бялата й дреха се вееше след нея.

• - Здравей - каза тя с глас като сипещата се в бързеите вода. - Радвам се да те видя. Каква приказка ще ми разкажеш днес?

Младият овчар се усмихна и каза, че за днес не е приготвил приказка. Тя помръкна, но той бързо предложи днес тя да му разкаже нещо.

• - Аз не знам приказки. Точно затова моля приятелите си, овчари като теб, да ми разказват. От всички други само ти се съгласяваш и аз съм щастлива. А ето че днес дори и ти не желаеш да направиш нещо за да ме зарадваш.
• - Това не е вярно - каза бързо овчарят. - Аз искам да те радвам, искам да си щастлива...

Самодивата сведе глава. Овчарят я погледна. Остана поразен. Мигът застина... тъй прекрасна жена да гледа надолу... към земята... защото няма кой да я накара да се чувства щастлива... въпреки многото обожатели, които има.

- Другите мъже се борят, за да ме спечелят... повечето искат да ми вземат булото, за да им пристана, а така и не се досещат да ме попитат какво би ме зарадвало... така и не се опитват да спечелят сърцето ми... единствено с теб мога да се почувствам щастлива - овчарят се усмихна обнадежден, - защото ти си най-добрият ми приятел - усмивката му се загуби някъде из сериозността, която го превзе.

- А ето, че дори и ти не желаеш да ми разказваш приказки...

- Разкажи ми за вчера... за събирането,  което толкова очакваше.

Мълчеше Самодивата за кратко...

• - Хубаво беше - промълви тя. - Хубаво, но кратко. И тъй се забавлявахме ние със момчетата, които бяха дошли в нашата гора и искаха да им престанем... усмивки ни носят пленените мъжки сърца... и тъй, с тъга разбираме, че те ни желаят... да ни имат... а не желаят да ни спечелят... Един от тях булото ми искаше да открадне, за да му пристана... но така и не се опита да завоюва душата ми... и се почувствах по-празна от когато и да било... искаха да ме имат без да ме познават... - една сълза се отрони от очите на Самодивата и тревата в краката й благодари за този солен, но истински дар. - Щастлива бях тогава... но пък сега съм истинска... това е нашето проклятие... да сме желани, но не и спечелени!

Младият овчар я гледаше. Ах, как го гореше отвътре... как искаше да я прегърне... да я целуне... да й каже, че той не желае булото, а душата й... да й каже, че я обича още от първата им среща... да й каже, че тя е жената, която винаги е чакал...

Но мълчеше... макар сърцето му да крещеше... Гледаше я... тъй истинска... обляна в изгрева... търсеща себе си... вихаги, когато я погледнеше потъваше в очите й... гласът й го понасяше с вихъра си...

• - Никога няма да се оставя да ми вземат булото... ще пристана на някой само ако той открие път към душата ми...

Момчето искаше да каже нещо, но сам не си позволи... само се усмихна... каза й, че винаги ще е до нея...

Тогава се чуха викове и звън на малки камбанки като тези на вратовете на козичките. Самодивата, която милваше една от тях, бързо се изправи и се скри сред дърветата. След малко по хълма се изкачиха още няколко овчаря, които бяха по-възрастни от момчето и го поздравиха. То отвърна на поздрава им и се загледа в гъстата гора.

Цял ден момчето сякаш не беше сред своите приятели... мислеше за Самодивата, която търсеше истинското щастие... "Как не забелязва, че аз мога да й дам цялото щастие на земята, защото познавам  душата й... говорили сме си толкова пъти... как не вижда, че двамата сме един за друг... как пропуска толкова много като ме възприема само като приятел?" - мислеше си момчето... и сърцето му бленуваше сега да се хвърли в тая опасна гора, да намери Самодивата и да й признае, че я обича... че иска да е с нея до свършека на света... но нещо го спираше... страха от збъднатата мечта... или провала от неуспеха???...

На другата сутрин овчаря отново бе пръв на огромната поляна, където пасеше козите, с които живееше... седна замислен на същия камък... мислеше за пропиляното време, което никога нямаше да се върне: "Защо губим времето си в мечти и се страхуваме да ги осъществим... защо ни е по-добре да мечтаем, отколкото да се борим... нима страха от неуспех е толкова силен, та да ни накара да забравим мечтата си?..." - мислеше си младия овчар. И тогава Самодивата дойде при него...

-Вече имам приказка, която да ти разкажа.

- Аз не желая днес да слушам твоите приказки.

- Защо, какво има? - попита притеснено момчето.

- Вчера се появи един мъж, който се оказа по-хитър от нас. Той подгони и мен и сестрите ми. Накрая успя да вземе булото ми. Сега, без дреха, аз съм длъжна да му пристана. Такъв е закона Господен. Една Самодива трябва да се подчини на човек, който е взел дрехата й.

- Аз ще се боря за теб! - викна момчето. - Аз ще ти върна дрехата!

Самодивата се опита да го спре, но той не я чуваше и навлезе сред опасната гора.

Дълго търси момчето къде е този, за който Самодивата му разказа... и го бе упътила, че е близо до старото езеро.

До езерото наистина имаше човек, който живееше в палатка. Беше отскоро тук и в ръката си държеше булото на Самодивата. Гледаше безмълвните дървета и викаше, че тя трябва да дойде при него до залез слънце... или ще бъде проклета от най-ужасната магия, която се стоварва на Самодива щом не пристане на човека, който й е взел дрехата.

Момчето застана пред едрия човек и го помоли да върне дрехата, понеже Самодивата не желае да е с него, но мъжа се засмя.

• - Тя е моя, момче! Върви си... забрави я! Не се наранявай...

Тогава момчето се нахвърли с викове върху мъжа. Изблик, чакал търпеливо в него с години...

• - Толкова време се опитвам да й призная какво чувствам към нея и сега няма да се оставя да я отнемеш! Тя не е твоя, не е ничия! Тя е свободна и ще пристане на когото си пожелае!

Докато се биеха, момчето едва се хвана за дрехата на Самодивата, но не успява да я изтръгне от ръцете на мъжа, който го удряше така силно, че момчето загуби съзнание.

Той се пробуди... и видя, че Самодивата е положила главата му в скута си. Плачеше. Толкова много обитатели на гората бяха около тях и тъжаха заедно с нея.

Момчето се надигна. Дори дърветата бяха склонили глава. Самодивата каза, че трябва да отиде при този мъж... стана... зайчетата й направиха път...

• - НЕ!!! - каза момчето... едва събира кураж да каже това, което чувства. - Аз те обичам... и не желая да те загубя!!!
• - Зная, че ме обичаш... сърцето ти ми го каза, въпреки съпротивата ти... но ти изгуби толкова много време... аз бях до теб всяка сутрин, защо не се опита да ме спечелиш??? Защо всеки път ме оставяше да си тръгна? Защо погребваше тъй дълбоко вика на душата?
• - ... Знаех... знаех... че ти не ме желаеш... че искаш някой от онези мъже, които вечер идват при теб и сестрите ти... някой красив и умен...

Откровение... тук сред хилядите свидетели той най-после направи своето откровение... което чакаше толкова време... стаило се в същността му... и душата му полетя... хилядите опити... хилядите надежди... хилядите несподелени мигове най-после отлетяха от него... най-после той им разреши да се покажат... и това го освободи...

• - Да, за мен ти си приятел... който докосна душата ми...толкова дълго страдах, че не мога да дам повече от приятелство на единствения човек, който е достигнал до мен...
• - Нека да избягаме... той няма да ни открие... - момчето протегна ръка към нея... много се събра в този жест... протегната ръка... протегната надежда, че всичко ще се оправи, всичко ще бъде както в мечтите му... много време му бе трябвало, за да стигне дотук... години на раздвоение и скрита любов... и ето, че както винаги, човека се реши да действа едва тогава, когато можеше да загуби любимото същество...

Дори катеричките въздъхнаха, когато тя отстъпи крачка назад и каза, че не може... проклятието ще я гони дорде е жива...

• - Благодарна съм... че най-после се реши... да ми признаеш... нещо, което винаги съм чувствала...

И докато той успее да каже или направи нещо, тя падна на земята. Той я взе в ръце... тя едва дишаше... снагата й съхнеше... сребърната й коса побеляваше... заприлича на старица... момчето погледна слънцето, което вече почервеняваше.

- Това е нашата съдба - едва промълви тя. - Да умрем, ако не бъдем щастливи... и да се върнем при нашия Баща... да се отдадем на разрухата на времето... която побеждава всички, които не са щастливи.

- Не, аз не искам да умираш.. .обичам те - каза момчето и погали лицето й. - Няма ли начин да те спася???

- Ти ме спаси... и един ден ще го осъзнаеш...

И тя издъхна. Един тъй красив живот си отиде... един глас изкрещя и замлъкна Дори вятъра заглъхна...

Момчето плачеше... прегръщаше я...

първата им истинска прегръдка...

целуна я...

първата им истинска целувка...

• - Не... аз няма да те пусна... знам една легенда, според която самодивите живеят само благодарение на щастието... само, когато изпитват удоволствието от живота тяхното сърце бие... само когато са близо до някой, който ги кара да се чувстват истински живи...

И Момчето взе сърцето на Самодивата...

намиращо се в ръцете му, то започна да бие бавно... момчето го целуна... ръцете му бяха най-топлото място на света... и то тръгна да търси начин как да я съживи...

Вървеше из селото... питаше хората как да накара едно сърце да се чувства живо... питаше ги как се разговаря с него, но те го подминаваха възмутени.

• - Със сърце не може да се говори - казваха те. - А и как така да го караш да се чувства живо??? Щом бие, значи е живо, какво повече е необходимо???

Но момчето знаеше, че има нужда от нещо... тогава попита баща си и той му каза, че щом иска да накара едно сърце да се чувства живо, то трябва да му даде това, което го кара да живее.

Момчето вървеше сред дърветата. Дома на Самодивите... много от сестрите на Самодивата го гледаха помръкнали. Той видя куклата, която й бе подарил преди време... Спомни си как тя е казала, че не разбира човешките деца... да си играят с нещо нереално... и тогава той й показа как да се радва на кукла...

Момчето погледна сърцето... сякаш то туптеше само за него и ако го изтървеше... щеше да замлъкне... сякаш само дланите му го пазеха от този свят...

• - Щом не искаш да биеш в тялото, което се превърна в роб на един човек ще те положа в тялото на нещо, което съм ти подарил с много любов... нещо, с което си играхме двамата с тебе толкова дълго време...

И така момчето положи сърцето в куклата на малко момиченце... и тя оживя.

Отвори очи и се огледа... тъй плавни и нежни движения...

• - Студено ми е - каза Самодивата и момчето я прегърна, и сърцето му я стопли.
• - Сега никой няма да ни раздели - каза момчето.

Сърцето му биеше тъй развълнувано... но куклата го отблъсна.

• - Тук съм само за да се cбогуваме... твоята нерешителност и мълчание ме отблъснаха... една жена никога не е наясно със себе си... едва сега виждам, че си ме чувствал по-добре отколкото аз чувствам себе си, защо не ми помогна тогава?
• - Ние си казахме всичко без думи... ти отблъсна близостта ми - сълзите му се стичаха по куклата. - Радвах се че си щастлива, когато те виждах с друг... колкото и да съм страдал... защото искам да си щастлива...
• - Имах толкова мъже... а сега осъзнавам, че най-близка съм била с теб... ще продължа напред... към нашия Баща... изгубеното не може да се върне... колкото и да съжаляваме за него...

Момчето я прегърна, но тя се дръпна... сълза се стече по пластмасовата й буза...

• - Защо не се бори за мен, когато имаше възможност??? Защо така лесно ме оставяше да си тръгна? Защо скърбиш за изгубеното време след като си го оставил да отлети???...

Сбогом...

Момчето поклати отрицателно глава през сълзи... отново прегърна куклата и видя как тя затваря очи...

• - Обичам те - бе това, което каза Самодивата.

Момчето я прегръщаше и плачеше, а Г-Жа Бобър прегърна своя любим, с когото се бе скарала сутринта...

Птичките отлетяха и скоро момчето остана съвсем само... прегърнало една безжизнена кукла...

Къде отидоха всички ли??? Отидоха да кажат на любимите си хора, че ги обичат...