Най-накрая и аз се сдобих със собствен апартамент. Заветната панелка – една от десетте най-разпространени мокри соц-мечти навремето – вече е моя. Вярно – гарсониерка, но кой ти я дава! Като ми писне да се правя на социално животно, заключвам се и после с войскови подразделения не могат да ме изкарат оттам. Вътре мога да си излудявам колкото си искам.
И тъй, седя си значи пред TV-то, белким стане чудо и обявят 500%-но повишение на заплатите, когато на вратата се звънва. Още няма 20:00 часа, така че се предполага, че още не е започнало работното време на серийните убийци, изнасилвачите-рецидивисти, обирджиите и други там разни приятни хорица. Ето защо отварям, нищо неподозираща.
Насреща ми – мъж, обаче на светлинни години от образ, който да ме накара да се усмихна мило. И още преди да съм си отворила устата, този тип ме закарфичва със странен въпрос:
„Извинете, колко крушки имате в хола?”
А стига бе!
По инерция отговарям:
„`Ми... три.”
„А колко от тях светят в момента?”
Взех да мигам на ...