Един от най-ярките ми спомени от училище беше другарката Гаврилова. Другарката Гаврилова беше от старата аристокрация, жена с изтънчен вкус към музиката, следователно учителка по пеене и ръководител на духовия оркестър и хора на училището. Като истински аристократ, поставен в социалистическа среда, тя правеше отчаяни опити да носи осанката на своя род и понеже нямаше как, го правеше, вживявайки се в музиката. Червилото й беше винаги заслепяващо, кърваво червено и поради това, че устните й бяха много тънки, дори нямаше такива, то винаги течеше във всички посоки и когато пееше, устата и придобиваше причудливи форми, особено на горните тонове.
Свиреше на пианото със затворени очи и отмахваше оределите си кичури с такова достойнство, с потрисащ патос, че беше за присмех за всички. Дрехите й бяха обикновено с огромни лекета и доста мръсни, а често носеше един панталон без цип, под който се подаваше част от камизолка или нещо подобно със съмнително бял цвят.
Помня как ме накара да изпея някаква песен с ужасни високи тонове, беше за някакъв орел и аз се заинатих “ми няма да пея” и тя “пей”, аз “няма да пея”. Беше адски смешно за всички, защото тя реши, че ако ме качи на катедрата пред целия клас, ще запея, ама аз пак не пях За крехките ми 10 години бях голям инат. Тя откърти един перваз от пода на стаята, по перваза имаше пирони. Размахваше го като луда и крещеше в истерия “Неграмотници, вие никога няма да оцените великото изкуство, вие сте малки лигльовци, а ТИ ще останеш сляпа и глуха за едно от най-великите изкуства".
Тя млъкна и не проронваше дума в нашия клас. Влизаше с достолепие, сядаше зад пианото и свиреше по 45 минути. Никой не обръщаше внимание. Хвърляхме си дъвки в косите, плюехме се, разхождахме се из стаята... а тя си свиреше...
Странна жена беше другарката Гаврилова. Беше почти в края на годината и тя се разболя. Живееше в центъра до църквата. Един ден минавах оттам и реших, ей така, да мина и да се извиня. Звъннах, отвори ми мъжът й. Свит човечец, облечен в костюм. Покани ме. Тя излезе. Беше наистина доста болна. Не знам от какво. Излезе бледа, но с червилото, покани ме да седна, почерпи ме лимонада. Аз се извиних за “поведението си”. Тя се разплака. Опитах се да не гледам към устата. Плашех се. Пеньоарът й беше някакъв шарен и одърпан, мръсен. Изпрати мъжа си да купи бонбони. Почерпиха ме. Разказа ми за баща си. Бил виден лекар, а майка й пианистка. Пожела ми всичко хубаво и ми подари плоча.
После отидох в гимназията, а плочата седеше и трупаше прах в нас години наред. Минаха доста години. И аз започнах да разпознавам сред цялата музика, която слушах край себе си мелодии, които ни беше свирила тя. И да виждам красотата в тази музика. Започнах да разбирам какво искаше да ни каже, за какво искаше да ни отвори очите и защо толкова я болеше, че не я разбираме. Сега си давам сметка, че тя наистина се опита да ни покаже нещо красиво, за разлика от другите учители, които влизаха, пееха урока и изпитваха и повечето от тях не помня (с изключение на другаря Николов, който ни наричаше манафи и панталонът му беше винаги цепнат). Дали тя не уцелваше времето. Просто не бяхме дозрели, може би. Трябва да си дозрял, за да видиш или поне да се опиташ да разбереш. “Спасителят в ръжта” звучи по един начин на 16, а съвсем по друг на 30.
Пуснах плочата след много години. Бяха Четирите сезона на Вивалди. Есента е... уф, беден речник, не намирам думата. За Зимата пък никак.
Есента е наистина най-красивият сезон в годината, с капчиците роса върху удивителните цветове на листата и мекото топло слънце. Капчиците са като малки вселени от емоции, събрали цветовете на дъгата. Няма я лятната мараня и всичко е така чисто и цветовете са така ярки, че чак те заболяват очите. Забелязал ли си колко различен е залезът наесен?
Сега вече няма как да й кажа, че въпреки 45 минутното ми наказание върху катедрата, или може би заради него, аз вече знам. Знам също колко обидно е да видиш красотата някъде, в нещо и всички около теб да са слепи и да се мъчиш да им отвориш очите, а те да те мислят за луд. Даммм, нейният опит беше гротеска, поведението й натруфено и будеше смях, беше не на време, не на място, но беше ОПИТ. Просто нейната аудитория бяха деца и наказанието за нея не беше толкова грозно, а по детински наивно. Опитай се да покажеш красота, емоция, чувство... на един зрял човек, тогава да видиш. Не присмех, не неразбиране. Само подминаване и тихичко “Тая па!”© Гергана Дечева Всички права запазени