Капитанът прекъсна разговора, който още не се беше състоял и всички хукнаха към двете момичета. Когато погледнаха в зейналата дупка, констатираха, че това не е обикновена дупка, а специален проход. Момичетата се бяха изправили на крака и се отупваха от прахта, полепнала по тях, търкаляйки се по стълбите.
- Момичета, добре ли сте?
- Добре сме! Малко се понатътрихме, но няма нищо сериозно! - двете се обърнаха да разгледат къде са попаднали. - Какво е това място?
- За мястото не зная, но това определено е гигантска количка като от увеселително влакче за великани! Момчета, слизайте тук долу! Няма да повярвате на това, което ще видите! Тук има увеселително влакче!
- От ония - скоростните ли?
- Нещо подобно, но само с една вагонетка! И май ще има място за всички! Какво ще кажете? - останалите слязоха при тях.
- Да видим до къде ще ни отведе. Да сядаме, а? - Ванката бе първи. Настани се и гушна Роси. - Е, ние сме готови. Вие какво, няма ли да идвате? - другите последваха примера им и се качиха. Металните ограничители се задействаха и паднаха пред тях. И... искат или не, вагонетката сама се задейства и тръгна по трасето.
- Дръжте се! - извика капитанът, когато скоростта се засили! Пътят на металната количка се извиваше надолу, към дълбините на някаква непозната пещера. Георги стискаше с едната ръка желязната преграда, а с другата Ванина. Количката продължаваше да набира скорост. Внезапно зави наляво, а след двадесет метра - надясно. Преминаха покрай красиви скални образувания, които светеха с неонова светлина заради полепналите бактерии по тях, а и на количката светеше като прожектори на джип за сафари и осветяваше голяма част от пътя. Преминаха по просторен мост над пропаст и продължиха да се спускат все по-надолу. Пътуваха вече половин час. Изведнъж тунелът пред тях се освети. Когато приближиха, видяха нов, по-голям мост над нова пропаст. Под него имаше река от лава. Преминаха безпрепятствено и навлязоха в нова галерия. Там обаче имаше поставени факли. Всички бяха затаили дъх. Вагонетката намали ход и спря на няколко метра от огромна порта.
- Е, мисля, че бясното ни препускане приключи! Може да слезем. - капитан Петков се изправи пред огромната врата. Височината ù беше почти двадесет метра. Направена бе от черен гранит. На двете крила на вратата бяха изобразени богинята Бастет и окото на РА, а по средата бе изобразен египетският символ "АНГХ".
- И... как, за Бога, ще се върнем?! - притесняваше се Роси.
- Споко! Нали вагонетката бе горе... значи по някакъв начин е стигнала до там. А и мисля, че ще трябва да продължим напред, ако искаме да видим какво има зад тази врата.
- Пътуването ни май ще е по-дълго. Така ми се струва. - капитан Петков мислеше в правилната посока.- Добре, да направим разбор, с какво разполагаме. Някой да носи вода? - всички поклатиха глава.
- Аз... взех манерката... разглеждах я, когато момичетата извикаха. - Георги се притесни.
- Добре. Храна да има някой? - всички клатеха глави отрицателно.
- Аз си нося куфара с инструменти. - каза Иларионов.
- Аз имам телефон в мен, но няма покритие.
- Мило, всички имаме телефони в нас. - Георги я погали нежно по главата. - Не се знае на колко метра под земята сме. - умълчаха се . Загледаха вратата със страхопочитание.
- И сега какво? - попита Стоян.
- Как какво?! Аз съм "ЗА" да отворим тази врата и да видим какво има зад нея! И нека Господ да ни е на помощ!
© Милена Карагьозова Всички права запазени