/Из преживяванията на една средностатистическа интелигентка в дебрите на българската действителност/

   - Таксита, добър ден!

   - Здравейте! Може ли едно такси до село Крушево? И каква е цената?

   - Разбира се, госпожо, таксито идва. Цена – около 6-7 лева. Къде да Ви чака?

   - Пред магазин „Рай“. Благодаря!

   Седя си на тротоара пред магазин „Рай“ и се наслаждавам на предиобедното лятно слънце. Защото следобедното…изгаря! Вече се виждам седнала на сянка под голямото дърво в градината на бабината къща. Зеленина, тишина и спокойствие. Птици пеят, пеперуди летят…Въобще, идилия!

   - Алооо! Вий ли сте за Крушево?

   Стреснах се, както се бях загледала в ясното ведро небе. Погледът ми тръгна надолу и се удари в нещо безформено, което се бе надвесило през прозореца на спрялата пред мен жълта кола. О, таксито! Не успях да разгледам добре безформеното, но все пак успях да забележа две големи бузи, две малки очички /все едно могат да бъдат три, ама че съм и аз!/, плешиво чело и някаква мазна проскубана вълна над него.

   Е, да тръгваме! Отворих вратата на таксито. Наскоро бях прочела една книга от ненадминатата Неда Антонова, един цитат много ми хареса и ми дойде на ума точно в този момент: „Кога за пръв път влезеш в някоя къща, там за пръв път ще те посрещне нейната миризма“. Е, същото важи и за такситата! Като отворих вратата, лъхна ме такава миризма на пор и дебело тяло, че леко се люшнах назад от приливната вълна, запотих се и получих средно по сила главоболие. Така ми се прииска да трясна вратата и да си отида у дома. Обаче…животът ме бе научил да поемам негативите му и тихо и безропотно да ги влача, като вол. Внимателно седнах на предната седалка.

   - Значи към Крушево, а?!!! Ко шъ прайш там? Крушовка ли си?

  - Имаме наследствена къща, но никой вече не живее там. От време на време си ходим, да нагледаме имота и да се порадваме на красивата природа.

  - А, не е лошо, не е лошо! Ам тъз маска за ко си я сложила? Ай, стига с тея глупости! Няма коронавирус, не разбра ли?

   Е, ти ли пък ще ми кажеш какво да правя?!! Като ти гледам туловището, коронавирусът живот ще си живее в търбуха ти!

   Под око погледнах бърборкото. Коремът му беше толкова голям, че се допираше до волана и образуваше една голяма буца от тресящ се материал. Над корема висеше едно нещо, което аз имах, когато родих детето си и трябваше да го кърмя. Би трябвало да има още едно висящо нещо, но то не се виждаше /предвид разположението на седалките/. Една огромна ръка се движеше насам-натам. Ясно е, че въртеше волана, но волан не се виждаше. Не посмях да вдигна поглед към главата, но нея нали я бях видяла преди това и не ми беше необходимо. Бях я оприличила на „нещо безформено“!

   Мълчахме известно време. Мислех да мълча така до Крушево, но откъде ми дойде на ума да попитам за колана?!!! В семейната кола сядам с уговорката, че веднага ще си го сложа, така са ме дресирали. Нали не шофирам, налага се да слушам шофьорите! И по навик:

  - Да си сложа ли колана?

  - Както искаш! Обаче е развалена закопчалката.

  - Е, как така? Ако съм без колан, нали ще ви глобят полицаите?

  - Кого? Мен ли ша глобят? Теб ша глобят, нали ти са возиш на таз седалка!

  - Е, как да сложа колана, като е развалена закопчалката?

  - Ами не зная. Ти са опраяй! Тя понякога работи, понякога отказва!

  - Тогава ще пробвам да си сложа колана.

  - Ам пробвай! Ама да знайш, че когат са сложи колана, после не мойш го извади. Тряба да разглабям с отвертката!

  - В крайна сметка какво да правя??? Да си слагам ли колана или да не го слагам?

  - Кот искаш?

 - Как каквото искам? Нали Вие сте отговорен за изправността на тази кола. Ако ни спрат полицаи, аз нямам намерение да плащам глоба!

  - Не бой са, ма! Няма да ни спрат баш към Крушево! Ама да знайш: всеки си плаща за седалката. Аз нямам колан, аз си плащам; ти нямаш колан – ти си плащаш!

   Как да не изругаеш?!! Преметнах колана през тялото си и го хванах с лявата си ръка. Поне отвън да се вижда, че имам колан. Шишкото ме погледна няколко пъти и прихна да се смее. Голямо кискане! Тумбакът му се тресеше като желе!

  - Ей, голяма си скица! Ти ко работиш?

  - Учителка съм!

  - Боже, даскалица била! Затуй си толкоз префърцунена. Знайш ли оня виц, дето една баба рекла на внучката си: „Мари бабе, не можа ли да поучиш още малко, ам даскалица стана“! Ха-ха-ха! Даскаличка била! Ти по кво си даскаличка?

  - По български език и литература.

  - Я да та изпитам сега ти знайш ли коя е най-важната буква в нашта азбука?

  - Всички букви са важни в българската азбука.

  - Неее! Има една по-важна от другите! С коя буква започват думите „пари“, „пиене“, „пушене“, „печено прасе“, „пържени картофи“ и още други ама мнооого хубави работи! А, кво ша кайш? Не е ли най-важната буква П?

  - Не, не смятам! Толкова опростявате нещата!

  - Да бе, опростявам ги! Вий пък като ги усложнявате и кво? Тъз маска кат си я сложила, все едно нещо прайш? То няма вирус, всичко й политика, тя тръгнала да вярва!

   Значи толкова ме хвана яд на тоя човек, че ми идваше да се разкрещя! Сега вече аз се тресях, но не от смях, а от възмущение. Ако можех да сляза и да му тръшна вратата! Но как да се оправя по средата на пътя?

    Точно тогава му звънна телефона.

  - Ало, добър ден! Кажете, госпожо …. / Тревненска ли, Тетевенска ли, Троянска ли…все едно! Не чух добре, пък и няма значение! Обаче толкова мазно го каза!/ Да, разбира се, ще бъда там, ей сега, само да хвърля една до Крушево и пристигам.

   Задъхах се! Пулсът ми сигурно удари световния рекорд! Нещо като ме затисна в гърдите, не мога дъх да си поема. Той щял да ме „хвърли“, моля ти се!!! Аз нали не съм Тревненска или Тетевенска, или дявол знае коя!!! Виж, ако

бях  Тетевенска, Тревненска или….не знам си коя, сигурно щеше да се държи културно и възпитано, нямаше да ми се подиграва и да ме унизява по най-грозния начин.

   Хайде бе, Крушево! Къде се бавиш? Давах мило и драго по-бързо да пристигнем и да сляза от това смрадливо такси! И никога повече да не виждам този….

   Ха, някаква бяла кола! Прилича ми на…

  - Добър ден! Капитан Петров! Документите на колата!

  - Оооо, здрасти, началство! Живо - здраво? Ей ги документите!

  - Движите се с превишена скорост.

  - Ааа, няма такова нещо, началник! Аз съм редовен, карам внимателно, ей госпожата да каже, движим се бавно, спазваме правилата…

   Честно казано, въобще не съм забелязала дали спазва правилата, или не! Обаче така се изкефих от появата на капитан Петров! Да сте жив и здрав, уважаеми служителю на КАТ! Натрийте носа на надутия шишко, моля Ви!

  - Охооо, какво виждам тук, гражданино? Изтекла Ви е гражданската отговорност. Как така шофирате с нередовна застраховка? Возите други хора все пак!

    Лека мазна усмивка премина през лицето ми. /Не че съм я видяла, усетих я!!!/

  - Началство, забравил съм, бе! Работа, работа, деца храня, все бързам, бързам! Не съм забелязал!

  - Е, като не си забелязал… ще си платиш! Значи ще напишем акт за превишена скорост и за изтеклата застраховка. Я да огледам! Както сме почнали, може и нещо друго да изскочи.

   В това време аз изпуснах /без да искам/ колана и той с трясък се прибра. Усетих лек удар по лицето и извиках от изненада.

  - Какво стана, госпожо!

  - Какво стана ли? Тъпият колан не може да се закопчае, защото машинката му е развалена. И за да не създавам проблеми на никого, най-вече на себе си, вече сума ти километри го стискам като луда. Ето това става! Глобявайте ме! И без това денят ми замина, какво като платя и една глоба!

  - Успокойте се, госпожо! Виждам, че вината не е Ваша. Гражданино шофьор, какво ще кажете за това?

  - Тя сега я счупи, началник! Седна, почна да натиска и я счупи. Машинката си беше съвсем здрава, преди тя да се качи!

  - Не е вярно, господин полицай! Беше си счупена. Той лъже!

   Боже, как успях да вляза в този филм. Моите ученици така се оправдават, когато ги хвана натясно след някоя беля. Май и полицаят се смути, не знаеше какво да каже. Накрая ни пусна да си вървим по живо, по здраво и поръча машинката да бъде оправена в най-скоро време.

  - Браво, ма! Ни тъй срам! За ко не си мълчиш? Кой та пита? Счупена – счупена, ко толкова! Случва се постоянно!

  - Не мога да лъжа! Съжалявам! И не можех да слушам как Вие най-безсрамно говорехте неистини!

  - Оооо, я стига! Айде, пристигнахме! Давай десет лева и да те няма!

  - Как така десет лева? Диспечерката ми каза 6-7 лева.

  - Кви 6-7 лева, ма? Диспечерката ли кара колата, или аз, а? Кога е било до Крушево да вземаме 6-7 лв. Я я виж ти!!! Хем не разбира, хем спори!

  - Искам касова бележка.

  - Ква бележка, ма! Да ти пускам апарата до Крушево, как ли пък не! Ти да не си луда! Давай парите и да си отивам, че ми писна от тебе!

   Извадих десет лева, но всичко в мене трепереше. Чувствах се толкова унизена от всичко, което ми се случи! Исках да му отмъстя по някакъв начин. Явно полицаят не успя. Аз да му отмъстя! Заради всички обиди, които събрах през последния час!

   Свалих маската от лицето си и го погледнах с най-очарователната усмивка, на която съм способна:

  - Е, да не се караме! Важното е, че пристигнахме благополучно! Знаете ли, от вчера не се чувствам добре! Тази сутрин си направих тест за коронавирус. Резултатът ще излезе утре. Най-вероятно съм болна, защото нямам нито вкус, нито обоняние и нещо ме дразни в гърлото. Пък и колежката ми е болна. Имайте го предвид. Все пак… хора сме, трябва да се уважаваме!

   Болна съм, ама друг път! Здрава съм като бик!

   Лицето му се изопна, очичките се ококориха!

  Поокашлях се демонстративно, за да затвърдя усещането, слязох от колата, елегантно затворих вратата и тръгнах уверено, без да се обръщам.

   Чували ли сте звука от остър завой върху чакъл от ядосан шофьор?!!!