Лятото е моето вдъхновение. Особено вечер. Особено край брега на морето. Особено на онези мостове навътре в сърцето на морската гръд, които вечно забравям как се наричат. Това сега няма значение, защото имам уговорена среща с вятъра.
— Още мъничко – нашепвам си нетърпеливо и поглеждам жадно небето.
Всяка вечер отивам на една от скалите точно над разпилените като дантели вълни. Като на забранено свиждане. Обличам дълга синя рокля и слагам шал на пера и сини листа. Заставам на камъка и разтварям ръце за прегръдка.
— Ето ме, тук съм – изпращам му съобщение по небесната поща.
Вятърът ме чака отдавна, скрит зад скалите. Първо разрошва косата ми, после целува очите ми. Промъква се покрай врата ми, шмугва се в гънките на шала и ме прегръща палаво. Не иска думи за вярност, а само нежна прегръдка. Не обещава да дойде пак. Но и не бърза да си отиде от мен. Моята нежност го държи като котва тук.
— Ето ме, тук съм – прошепва и той развълнувано.
Вятърът обича да краде нежни прегръдки и целувки от д ...