Шкафчето до главата ми започна да вибрира някъде около два и половина сутринта. Звукът на телефона беше изключен, но нервното му подскачане върху дървената плоскост в момент, в който навсякъде е тихо, закономерно предизвика ефекта на бързото събуждане с учестено сърцебиене. С широко отворени, невиждащи очи и с щръкнала във всички посоки коса седнах на спалнята, за да може тялото да изчака ума да се завърне от страната на сънищата и когато се получи желаният синхрон, протегнах ръка, светнах нощната лампа и грабнах апарата. А той продължаваше невъздържано да трепери.
– Ало – грозно изграчих в слушалката. – Кой е?
– Аз съм, Алекс – чух гласа на баща си, но още преди да му се зарадвам, той продължи с нетипична за характера му строгост: – Трябва да ставаш.
– Какво има? – напълно излязъл от унеса попитах притеснен, защото най-сетне схванах, че нямаше как да съществува тривиална причина за телефонно обаждане в това време на денонощието.
– Ела в болницата, Алекс. Дядо ти е тук. Приеха го по сп ...