В ЕДНА ПРЕДЕСЕННА ВЕЧЕР

ТАЗИ НЕУМОРНА СКИТНИЦА

Цветан Бекяров

Дъжд се сипе отвсякъде, шуми в листака, в натежалите клони на дърветата и пее своята извечна песен. Водата шурти, тропа по пътеката и събрана на потоци хуква надолу в гъстокафяви ручеи към овалните камъни на близкия бряг. Притъмнялото мокро небе с ниско надвиснали облаци е приютило някъде и шепата горещо слънце, и звездите, и побеснялата за сън ароматна луна. Всичко се лута смесено в едно, прогизнало от тропик и влага, раздирано от непрекъснатия неон на светкавиците, чийто тътен всеки път потъва на зигзаги отвъд мъгливия хоризонт. Беснее природата, върти се в тайнствения си неспокоен кръговрат, винаги нежна и силна, неразгадана докрай. Само времето в нея успява да се спотаи за миг преди да се възправи срещу тези вечни тайнства, които властват от сътворяването на света.

Сигурно в такива моменти се раждат и умират боговете...

А тук на остров Елефанта, съвсем наблизо, се усеща тяхното присъствие...

Лицето ми е мокро, ризата е залепнала върху гърба, но нозете жвакат из мократа кал, носят ме напред - натам, където в скални барелефи, мълчаливи и вечни, са се наредили всички индийски божества.

Шуми дъждът, някъде встрани се вижда светлинката на забравен маяк, а наоколо поляните изглеждат тъмно пустинни и влажни. През сухия период на годината остров Елефанта е любимо място за почивка на много индийски семейства. Те идват тук от Бомбай, за да си отдъхнат за малко сред дремещите сенки на горещия зной, да си поприказват и се посмеят далече от онази огромна каменна грамада, пълна с невъобразимия шум на търговските улици, и събрала толкова човешки надежди, които оформят истинския облик на съвременна Индия. Край нас се разхождат свободно маймуни, чието присъствие далеч не отговаря на португалското име на острова. Те поглеждат съвсем крадливо към разстланите покривки, пълни със закуски, но и с насядали хора край тях, и издават пронизителни писъци.

Сега всичко наоколо е потънало само в дъжд и неразгадано докрая пространство...

Ето го най-сетне и храмът, изсечен в скалите от индуистки монаси преди повече от 1200 години. Просторни зали с вдълбани в стените грандиозни релефни композиции със сюжети от неизброимите подвизи на Шива - създателя, пазителя и разрушителя на света. Могъщият бог е в добро настроение. Той се смее доволен и с приповдигнати ръце извива стройната си снага в лудешки вечен танц. Край него са застанали и най-почитаните богове.

На видно място изпъква слънцезримият Индра - владетелят на небесата и рая, който свири на флейта. Тук е и Брама - творецът на земята и небесната вселена, отдавана излязъл от първозданното яйце. Пръстите му дърпат струните на весела цитра и сребърните й звуци се леят из прозрачния въздух. До него Вишну - пазителят на семейното огнище, бие барабан. Всички танцуват, понесени сред някаква сляпа омая, далечни и глухи за всеки земен стон или прогледнала обич.

Гледам ги и не искам да повярвам, че съм прашинка от безкрайното време, пробягала за миг светулка сред необятния път на вселената. А те свирят и пеят песента за човека и природата, запазили само за тях и живота, и смъртта...

Наблизо се вижда и онази зла, многоръка богиня, която единствено знае как да върти колелото на времето.

Сред изгубени в миналото векове.

През настоящето - далеч напред!

Към зима, пътища, скали...

И те мъждукат край нея с топли, почти розови, отблясъци, в които се отразява светлината на отдавна прегорели залези.

Усеща се тръпчивия мирис на древни огньове.

Синевата на морския простор.

И на буйна зелена природа.

Слушам музиката на живота, която струи от вкаменения оркестър на Шива и навън сякаш дъждът започва да се превръща в шум на пръски от воден фонтан.

Над който блести разноцветна дъга.

Чуват се познати и далечни хорски гласове.

Сред мирис на дива лоза, дървета и облаци.

Отнякъде подухва ветрец, носещ аромата на напечени жита и треви, а аз, обзет от някаква щастлива тъга, вървя покрай прохладата на глинени арабски огради и златния дъх на изпъкнали в синьото на въздуха църковни кубета.

Иска ми се да се разделя с миналото.

С всичко земно и материално.

Да намеря нещо по-трайно.

Подобно на сънища.

Но наоколо вече всичко се обвива от снежния дим на зимни виелици, в които се лутат трамваи и улични лампи.

Хората бързат нанякъде.

Накъде ли бързат толкова много?

С онова смътно желание у всеки да опознае и розовия скреж на утрото от северните облачни пейзажи, и шумната многолюдност на непознатите улици под звездите на Южният кръст...

Но руслото на тази извечна река ни подема, носи ни напред. После стига до глинестия ръб на някаква необуздана пропаст.

И всички наоколо.

Макар и да знаят, че няма спасение.

С разтворени пръсти и нокти се мъчат да спрат.

Да върнат поне за секунда стрелките на стария непресъхващ часовник.

А той трака и скърца наблизо...

Но целият този хаос като с магическа палка изведнъж се превръща в един топъл и спокоен ден.

Без тревоги и възрастни грижи.

С едва полюшващи се върхове на прецъфтелите липи.

И като кратък миг сред него се появява едно малко дете, което от поочукания си и вече изоставен велосипед е изкарало гуменото колело и с телена карачка, направена от баща му, го бута по пътеката на своето време.

Край него прелитат дървета и летни треви.

С буйни погледи.

С мирис на бъдеще разлъки и обич.

Но то бяга и маха за поздрав с ръка на живота.

Който го зове напред.

Докрая.

В безкрайността...

Нима точно оттам започва началото по незримите човешки пространства?

Но навън зад стените на храма вече по-отчетливо се чува дъждът и буйството на космическите сили на природата, а боговете край мене продължават да свирят извечната си песен.

В ръцете си държа букет от леко повяхнали от топлината цветя. Слагам ги в нозете на тази неуморна скитница - времето и притварям очи. Защото, когато се пробудя, ще ми се отново да бутам малкото детско колело с направена само от баща ми телена карачка и с него пак да пребродя във всички посоки белия свят.

Отново.

И завинаги...

Не! Не ми се иска да повярвам, че в някоя затоплена под одеялото безкрайно дълга нощ между двамата с моята приятелка - скитницата, ще се появят и запримигат първите искрици на забележимото старческо равнодушие, в което ще липсва моето море.

Не! Не вярвам, че самотата според всички закони на природата неумолимо ще се вмъкне с гузното чувство на среднощен крадец на спомени и ще ме остави пак така самотен в напрегнатото едноообразие на вахтите.

Сред уталожени страсти, превърнати в безличие.

С промъкнали се нотки на отчаяние.

Без отблясъци от неясни силуети.

Символики и илюзии.

В този непрекъснат и почти примирен реквием за самотници.

В който нямаш право да обичаш без остатък, една песен, донесена през хиляди морета...

(с) Цветан Бекяров, 2001
(с) Издателство LiterNet, 15. 02. 2001
=============================
Първо издание, електронно.