Tears Of The Fallen
"Живей, за да летиш. Лети, за да живееш."
Посветено на загиналите пилоти в небесата през Втората Световна.



Аз падам. Започвам да губя височина и да изпитвам пронизваща болка, която се
плъзва по целия ми гръбначен стълб и превръща мозъка ми в източник на
невъобразими паника и хаос. Опитвам се да се изскубна от залепналите колани,
които не ме пускат да се освободя, сякаш искат да продължавам да се боря за
страната си или по-точно - да умра за нея. Времето наистина е различно от
гледна точка на наблюдателя. Секундите се превърнаха във вечност, бъдещи ми
мисли - в екран на минали събития. Изведнъж всичко потъва в сянка и неяснота.
Не, не тази сянка и неяснота, които се създават след събуждането от дълбок сън,
а другите, които приспиват в дълбок сън. Аз падам. Забравен от следващия изгрев
на слънцето. Падам загинал.
***

Изстрелите профучаха със змийско свистене край мен. Студените снаряди на няколко
от тях едвам попаднаха в дясното крило на самолета ми, без да нанесат тревожни
щети. Бягството беше невъзмножно, дори и в най-цветните ситуации от войната,
защото самата война е винаги и единствено човешка загуба. Страхът от смъртта бе
oтблъснат, защото именно този страх бе приет в съзнанието ми като завършек на
всички предстоящи действия. Но когато отблъскваш нещо прекалено далеч, рано или
късно то започва да отвръща обратно с по-голяма сила. Времето, макар и студено
беше потискащо и изпълнено с напрежение - типично за безкрайното небе над
Сталинград, чието бъдеще на града се решаваше в този съдбовен момент, изпълнен с
дъжд. Ако превъзходните ни и безчовечни самолети можеха да плачат, това щяха
да бъдат техните сълзи. Погледнах назад с надеждата да съзра приятелски
изтребител с железни кръстове на крилата му. Младият пилот в един от тях извика
в радиото нещо неразбираемо и отдалечено, двигателят му се запали и образува
малък черен белег на бяло-синия фон. Струваше ми се, че последните думи на
всички пилоти бяха: "Аз съм жив!", опитвайки се да отрекат трагичната си смърт в
облаците. Отново се огледах на всички страни и видях едвам-едвам знак на някой
повреден вражески двигател, ревящ с животинска ярост срещу земята. Няма слава в
това, няма кураж, нито пък лоялност към нацията в такъв миг. Сам, ти и
машината си решавате всичко в изтичащите секунди. Нищо не е признак за духовна
слабост и страхливост, когато върху теб се стоварва личен апокалипсис. Какво
струват медалите, когато се биеш в летящ ковчег, готов да те понесе със
страховитата си тежест към земята?
Някой отново каза нещо по радиото, но гръмкият глас на ръмжащите двигателите го
заглушаваше напълно. Прекъсна. Бях загубил представа за времето и мястото,
докато потъвах в собствените си мисли. Небето над мен беше красиво и невинно,
всичките звезди гледаха право в очите ми. Ако имах шанс да видя още веднъж тази
хубост, бих дошал отново тук, за да се нагледам на тази небесна картина за един
последен миг. Отметнах изморено поглед и забелязах долу в изтощени от боевете
поля, пробляскващите пламъци от цевите на артилерийските установки и
противовъздушни зенитни оръдия. Пламъци, напомнящи за момента при внезапното
запалване на клечка кибрит и постепенното укротяване на огъня след това.
Жестока битка за оцеляване се водеше и в небето, и на земята. Всеки път, когато
затворех очи, ставах свидетел в ужасната картина на мъртви и голи тела, лежащи
по разрушените улици, помирисвах миризмата на изгоряла човешка плът, ушите ми
страдаха при виковете на хората, които бягаха безнадеждно към прикритие, и ме
плашеха, сипещите се около мен снаряди. Отварях очи и се озовавах в собствения
си ковчег. Убеждавах се, че всеки момент ще се събудя от този безмилостен
кошмар, но в един миг осъзнаваш, че когато си на дъното на бездънната пропаст и
не е възможно да се влошат нещата, точно в този момент всичко се влошава още
толкова. Аз внезапно почувствах болезнените пипала на хладна материя, които се
плъзваха по гърба ми...
Разбира се, бях мишена. Различно сърце биеше в гръдния ми кош, сърцето на
жертва, която бяга от хищен преследвач. Тук всички бяхме мишената на уплаха.
Войната в историята на човечеството се е утвърдила като нормално събитие в
естествения ред на живота. Войната прави история, историята прави памет, която
определя човечеството такова, каквото е. Хората се избиват отново и отново, за
да завоюват по-голяма територия от тази планета, без дори да се замислят, че не
Земята им принадлежи, а те принадлежат на Земята. Еволюцията на човешкия
разсъдък през милиардите години, която ние познаваме до днешни дни, е
достигнала един етап, който може да се определи повече като негативен, отколкото
положителен. Разработки на нови видове оръжия за унищожение, надпревара за
доминация и ресурси, анихилация; целите тези инструменти са благодарение на
разумността на човешкия мозък, който придава страх у феномена - всичко човешко.
В далечното минало, хората са умирали, защото не са знаели как да се защитят,
сега умират, защото не знаят за какво да живеят. А за какво си заслужава да
живеем? За какво си заслужава да умрем? Бият се, за да живеят... умират, за да
се бият.
Започнах да падам.


***


Какво щеше да се случи с мен? Навярно бих се превърнал в една проста цифра,
статистика, доказателство. Дори би ли се сетил някой за мен, за да ме погребе
или наистина трябваше сам да ида и да си изкопая гроба, понеже си нямах никой и
никой нямаше да ме изпрати от този свят. Да знаят, че някога ме е имало. Сред
тези събития на унищожение, моят плач не би бил повече от една сълза, изгубена в
порой дъжд. Или наистина смъртта е най-голямата благословия за човека. Казват
също, че ангелите падат първи от небето. Ние бяхме тези ангели - с железни и безжизнени криле.
Аз паднах, самотен и изгубен завинаги... паднах загинал.





- Студеното Лято на 1943 г.