27.

Натрупване на шарени палатки, с парцаливи платнища, дървени бараки, къщурки от някакви жълти камъни /после мистър Крейн обясни, че това са непечени тухли, които полекичка се смиват от дъжда и затова в региона не е останало нищо от някога великата държава на джипситата/...

Къщите бяха се струпали край сами реката и  се виждаха следите от пребиваването на племето – почти нямаше оцелели дървета. Пак мистър Крейн обясни, че това е остатък от минали занаяти – джипситата издялквали от дърво всякакви неща: лъжици, корита, раклички...

Въпреки късния час, лагерът беше оживен. Отнякъде идваше голяма група мъже, които мъкнеха заклано прасе. Отново мистър Крейн изказа предположението, че джипситата са извършили пореден набег върху по чудо оцелелите малки селца на бугри, които са разположени в полите на околните хълмове. На другия ден, продължи той, пак ще има оплакващи се селяни, но имперските служители обикновено подминаваха подобни неща. Все пак, имаха по-важни дела от закрилата на някакви си бугри, пък и политкоректността не позволяваше да се месят в традициите на джипситата...

Около жилищата кипеше живот. Малки и големи се движеха по някакви свои цели, някои размахваха бутилки с тъмни или светли течности, други пееха нещо с продрани гласове, стари жени и мъже пушеха и плюеха по минаващите коли, а млади девойки развяваха предизвикателно поли и крещяха нещо...

- Цените са ниски – каза, подсмихвайки се, мистър Крейн – Но... Не съветвам никого! Първо – болестите... Което ме подсеща – Джон, Джейн, не пипайте нищо, без да съм ви казал безопасно ли е... Хепатитът е най-малкото, дето може да ви сполети... Второ – всяка от тия проститутки работи със сводник. А той обикновено е мъжът й или баща й... Понякога това е едно и също...

Джейн остана със зяпнала уста:

- Ама...

- Не се чуди, Джейн – сериозно каза мистър Крейн – Това е част от традициите им. Инцестът тук е нещо нормално. Пък и кои сме ние, та да посягаме на традициите...

Джон потръпна:

- Пак тия традиции...

- Е, Джон – мистър Крейн стана сериозен – Кои сме ние, та ще нарушаваме духа на природата им? Още повече, че уважаваме чуждата свобода – стига да не пречи на нашите интереси... Джипситата са удобни за Империята. Закриват този ъгъл на полуострова, интересни са като атракция, със своите волности държат в потиснато положение бугрите. А вие знаете колко са опасни те – видели сте... И, Джон – мисля, че не всичко ми разказахте за пребиваването си при тях. Не всичко...

Джон трепна от неочаквания обрат на разговора:

- Не, мистър Крейн, разказахме ви. Малко селце, почти само жени, нямат оръжия. Изобщо не мисля, че са опасни за Империята...

- Ще трябва да поговоря пак с мистър Гарбър... Или заедно с теб да поговорим с него...

В този момент колата спря. Бяха стигнали до голяма поляна, по средата на която гореше огън. Огромен огън – в средата му се виждаше грамадно дърво, около което бяха струпани цели клони...

-  Това какво е? – попита плахо Джейн.

- Тук ще е представлението – каза младокът – Обещават доста интересни неща – не само танци, а и ходене по жаравата. Стар обичай на джипситата. Но ще го видим в изпълнение на бугри. Обучени са от майсторите, нека те да поемат риска...

- А ние плащаме на господарите им – добави младокът, което му донесе навъсен поглед от Крейн...

Вечеряха около голяма дървена маса, съвсем близо до огъня. Четиримата бодигардове заеха позиции зад гърба им – по двама на маса. Не се намесваха в разговора, хвърляха по едно око към полянката пред огъня, но в повечето случаи бяха вперили поглед в околните посетители, както и към високата дървена ограда, заобикаляща мястото и превръщаща го в древна арена...

28.

Храната беше добра – печено месо, директно отрязвано от голям бик, въртян на огромен шиш, салата от зеленчуци /мистър Крейн прошепна, че е докарана от Филипопол, насам нямало добри земи за чисти плодове и зеленчуци/, хлябът беше във вид на големи кръгове, подобен на оня, който им поднасяха българите. Вкусът му беше по-различен – така, някак си без особени усещания, лек, пухкав, бял...

И програмата беше доста добра...

Джон – като представител на фирмата, беше обиколил доста страни по света. Навсякъде местните представители го водеха по подобни места – заведения, вариетета, театри. Затова и не се впечатли от програмата – песни, танци, изпълнения с професионална наивност и чистота...

Гласовете бяха хубави, песните странни, музиката увличаше краката да скочат...

А и националните танци на джипситата не бяха трудни – ръцете в кръг напред, после вдигнати нагоре, пощраквания с пръсти, въртене на таза...

Нямаше нещо оригинално, нещо, което да внуши мисъл...

Музика за краката – сети се той за едно определение, което му беше казал веднъж Пиер. Музика за краката и таза, фактически. Далеч от музиката за душата – съчетанието на текст и звук, на мелодия и философия...

Изчакаха да рухнат в ураган от искри дървата в кладата. После няколко човека – отдалеч личеше, че не са джипсита, бяха бели и светлокоси, пригладиха жаравата...

И под звуците на музика, издавана от три инструмента – дълга свирка, някаква особена торба, огласяща простора с писъка си, и ритмични думкания по голям, кръгъл дебел обръч, от двете страни с опъната кожа, мъже и жени започнаха опасния танц...

- Музиката е друга – каза Джон – Някак си...

- Да – потвърди мистър Крейн – това е типичната музика на бугрите. Липсва й безгрижието на джипситата, много е протяжна и тъжна, но... Не могат да танцуват под чужди песни...

Джон се замисли:

- Но щом това е национално изкуство на джипситата, значи тяхната музика е подходяща за тоя огън?

Мистър Крейн се навъси:

- Джон, Джон... Едни неща говориш... Остава да кажеш, че това изкуство е на бугрите, а не на коренното население... Просто бугрите не са стигнали цивилизационното ниво на джипситата и затова не умеят да танцуват под тяхната песен... Гледай, наслаждавай се на играта на страстите...

Една жена тръгна през жаравата, държаща в протегнатите си ръце някаква оцветена дъска.

- Това какво е? – попита Джейн.

Мистър Крейн се засмя:

- Диваците вярват в тия идоли и без тях не искат да играят. Изостанал народ, нали ви казах...

Около огъня в кръг бяха застанали шестима едри джипсита – брадясали, с мътни очи. Единият изчака жената да пресече жаравата, хвана я, изтръгна дъската и я метна в огъня...

Веднага мъж от танцуващите вдигна предмета от разпалените въглени и го понесе внимателно през жаравата. От него го пое друг, предаде го пак на жената...

- И защо им отнема идола? – попита смутената Джейн...

- Междурасови различия – поясни, без да откъсва поглед от групата върху огъня, мистър Крейн. - Не е за пръв път по-висшата раса да презира диваците... Е, ние също се отнасяме с превъзходство към джипситата, та и към европейците, но имаме здрави основания. Американците са избран, Божий народ, а тия... Обаче, и аз понякога се дразня от маниащината на джипситата. Трета категория племе, а с такива претенции към изостаналите...

Танцът завърши, мъжете и жените се покланяха, шестте джипсита тръгнаха между масите с протегнати шапки, а посетителите – тая вечер бяха дошли две големи трифибии от Бург Гас с американски туристи, хвърляха вътре по някоя монета или дори по-едри пари...

В този момент Джон усети, че има нужда да се усамоти. Изчака джипсито да дойде до масата им, сложи в щапката малко от парите, които мистър Крейн им беше дал за харчене по време на екскурзията, и се обърна към него:

- Извинете, мистър Крейн, но... Бих искал да попитам – къде тук има тоалетна?

Мистър Крейн се усмихна учтиво:

- Хееей там, виждате ли бялата сграда? Лонг ще ви придружи – не бива да оставяте без охрана, джипситата, все пак, не са от много мирните...

Джейн също се надигна:

- И аз бих се възползвала от почивката...

Мистър Крейн смръщи вежди, но кимна и посочи на втория командос да тръгне с тях...

29.

Въпреки неугледния си външен вид, бялата къща беше отвътре нагласена по всички изисквания на хигиената и модата. Изключителна чистота, блестяща белота, дискретна интимност…

Командосът остана отвън, вторият зае позиция малко встрани, младите влязоха. Кимнаха си и всеки се запъти към лъскавата врата със съответния знак...

Джон се огледа вътре – редица мивки, огледала, набор тоалетни принадлежности...

И насреща му – ред кабинки...

Избра третата, влезе...

А там застина...

Върху капака на тоалетната чиния беше седнал Иван и заговорнически държеше пръст на устата. Другата му ръка стискаше малък автомат – подобен на тия, които носеха командосите...

- Иван... – започна Джон.

Онзи вдигна пръст и го размаха. Джон замълча...

Иван приближи глава до неговата и зашепна:

- Джон, имаме по-малко от десет минути, за да изчезнем. Трябва да извикаш Джейн и да дойдете тук. Има изход. А после...

- Защо? – зашепна, заразен от примера му, Джон – Защо? Всичко е наред. Приеха ни, след два дни заминаваме за САЩ...

Иван погледна надолу, после вдигна очи:

- Мисля, че целта не е да заминете. Дори напротив. Уловихме предавания на вашите медии. Всички знаят, че сте мъртви, загинали при катастрофата. Нещо повече... – той замълча – Майкъл е мъртъв. И мисис Смит... Ваш ред е. Не мисля, че Гарбър и Колинз ще бъдат пощадени. Както и Нели...

Майкъл беше смаян. Мълчеше... После вдигна глава:

- Защо?

Иван разбиращо го погледна:

- Свидетели сте. Излишни свидетели... Хванахме някои вътрешни предавания от базата към Филипопол... Мисис Смит е починала, както казаха, в съня си. Майкъл и Тиодър са заминали на акция – веднага, без почивка. И трифибията им паднала. Този път фатално. Останалите не знаем къде са, но...

- Не мога да повярвам... Ние сме граждани на Империята, държавата се грижи за нас...

- Погрижила се е – каза грубичко Иван – Джон, нямаме време! Трябва да тръгваме – ако искате да живеете...

Джон разбра – жестоката истина блесна пред очите му. Сега... Джейн...

Излезе от мъжката тоалетна и внимателно се огледа. Никой... Само лампите осветяваха с ярка светлина бляскавите стени. Тихо почука на вратата. След малко тя се открехна и изплашеното лице на Джейн надникна навън:

- Какво...

- Шшшшт – Джон я прекъсна със съскащ шепот – Измъкни се и ела! Спешно...

Джейн се изненада, когато той я буквално замъкна в мъжката тоалетна, и направо онемя, щом видя Иван...

Българинът набързо й обясни ситуацията. Нямаше време за обмисляне и аргументи...

Иван ги заведе в малката стая между двете тоалетни, премести тежкия наглед шкаф от задната стена и там се откри вратичка – колкото човек да се промъкне. Побутна зад нея и се озоваха навън – до голям сандък, опрян в стената и закриващ изхода...

Джон спря:

- Иван, - каза той – трябва да отида до мистър Крейн. Искам да го погледна в очите, искам да го попитам...

- Безсмислено – прекъсна го Иван – Напълно безсмислено. Рискуваш живота си, както и тоя на Джейн...

- Искам да видя...

В този момент иззад ъгъла на сградата изскочи нисък мургав човек. С два бързи скока се озова до тях, замахна и тънкият му нож потъна в гърдите на Джон...

Късно, твърде късно Иван натисна спусъка...

Двете тела паднаха едно до друго...

Българинът погледна към американеца. С един поглед установи – мъртъв...

А в това време наоколо запищяха куршуми и с глух тропот заудряха стената...

Иван се наведе, потегли за ръка Джейн, вмъкна я обратно в малката стая, после я изтегли през официалния вход. Наоколо нямаше никого – командосите бяха зад сградата, тичащите откъм арената военни също се насочиха към звука на стрелбата...

Под прикритието на храстите, двамата завиха зад дърветата, заобиколиха малък разлив на реката и се озоваха до кацнал в сенките хеликоптер.

Джейн се движеше като кукла...

Не разбираше нищо, не виждаше нищо...

Просто инстинктивно усещаше, че досегашният й живот свърши и започва нов...

Ако успеят...

Ако оцелеят...

Хеликоптерът се вдигна рязко нагоре. Управляваше го млад, слабичък мъж, в камуфлажно облекло. До него седеше един от видените в българското село човек...

Машината се понесе ниско, почти над водите на реката. След няколко минути изви рязко нагоре и полетя по права линия. Мина почти час в мълчание. Иван гледаше лицето на Джейн, тя беше впила поглед в тъмното небе, което заобикаляше неосветената машина...

И нищо не мислеше...

Кацнаха след още час. Някъде в полите на невисока планина, близо до дървена къща, неотличаваща се от видените в утринния мрак бараки. Вече ги чакаха – двама мъже домълнаха шланга от скрита под куп клони цистерна, пилотът огледа машината, Иван и другият българин не откъсваха поглед от заобикалящото ги вече утро...

- Защо го убиха? – попита Джейн, когато хеликоптерът пак излетя и пое в посока, обратна на слънцето...

- Защото знаехте много – каза Иван – И не само той. Мъртвите са и другите от групата ви. Или ще са мъртви – ако не усетят и не избягат. Но не съм оптимист...

След което й обясни доста елементарната игра на мистър Крейн – разпръскване на опасните свидетели, премахването им бързо и тихо, скриване на станалото посредством някакви други събития...

- Ще обвинят някой от нас... Може и мен – макар да се съмнявам да съм толкова известен... А може дори да жертват джипсито – просто е бил пиян. Малко опасност оцветява екзотиката, добре ще е за туризма...

А хеликоптерът бръмчеше...

30.

Няколко дни по-късно Джейн седеше замислена пред малката къща, която българите й бяха дали като дом. Едноетажна, с каменна основа, голяма кухня, същевременно и трапезария, склад и дори баня с бойлер, сгряващ водата с помощта на горящи дърва. На втория етаж имаше две неголеми стаи и много просторна веранда – както й обясни Иван, възможност за строеж на още две стаи...

Беше тихо, уютно, спокойно...

Наоколо шетаха българите – всеки зает със свои работи. Тя се виждаше с тях по няколко пъти на ден, вече запомняше някои думи и дори цели изрази...

Иван не се мяркаше. Явно беше зает някъде далеч, но й донесоха подарък от него – хубава кожена дреха, която прилепна по тялото й като втора кожа... Щеше да е добре през идващата зима...

А зимата ще изкара тук. И, по всяка вероятност, останалите зими от живота си. На втория ден след кацането на трифибията близо до селото, я извикаха в голямата къща до скалите. Там имаше няколко мъже и жени, двамина се въртяха около масата и регулираха саморъчно сглобено радио. Нагласиха го и всички се заслушаха в емисията с новини...

- Приключи разследването за смъртта на американския турист Лайонел Камерън, убит в атракциона Елхово от пиян бугр. Виновникът – някой си Петар от крайморското селище Рибен е настигнат от спецчастите и, след кратка престрелка, убит... Това е трето произшествие в този регион след взривяването на туристическата трифибия, в която загинаха преди месец десет американски туристи, както и екипажът…

Тя с изненада погледна Иван, а той кимна – нали й беше обяснил как ще свърши тая история...

За останалите от катастрофиралата трифибия не чуха повече нищо. И официални съобщения нямаше. За изчезнали хора не се говореше, за върнали се американци също...

После дни наред животът течеше бавно. Иван изчезна някъде, жените я викаха сутрин с тях, помагаше в кухнята, един ден я изведоха в близка градина, та прочистваше сухи плевели...

- Здравей...

Беше Иван...

- Здравей...

Седна до нея. Помълчаха.

- Джейн... Не зная как да ти кажа... Джон го няма... Ти си свободна да живееш както искаш... Ако пожелаеш – ще те закараме в някой европейски град, ще опитаме да сменим документите ти...

Помълча...

- А, ако пожелаеш – остани тук. Още чифт работни ръце няма да са излишни...

Джейн беше вече мислила по въпроса...

- Ще остана... Още повече, че чакам дете... Не мога сама да се справя, слаба съм, знам...

Иван впери поглед някъде към върховете на дърветата...

-  Джейн... Искам да ти кажа...

В началото на зимата се роди бебето. Момче. Кръстиха го Джон. Джейн беше се пренесла в къщата на Иван – естествено, тихо. Никой нищо не каза, никой нищо не попита. Следващата зима се появи дъщеричката... В малките селца се раждаха българчета – още и още...

И заживяха...

Въпреки всичко...