Замислих се… Преди няколко години бях готова и всъщност събирах всичко в една-единствена точка. Тя символизираше всичко изказано, изчувствано, изписано… Беше ми напълно достатъчно. Дали просто такава е била душевната ми нагласа или са ми идвали в повече емоциите и съм искала да ги скупча на едно… едва ли ще разбера. Но днес се запитах – Как така само една-единствена малка точица? И ми се стори много странно мисленето ми и логиката от преди, да речем, три години.
Всичките многоточия на света днес не ми стигат. Стрелките на всички часовници искам да превъртя ту назад, ту напред. Искам да не свършва пясъка в стъкленицата на живота. Искам да прегръщам и обичам с онази, побъркващата ме страст. Искам да дам слънце и топлина на целия свят, но сякаш нещо ме стяга около гърлото.
Летежът ми липсва, драконовият, в облаците. Ароматът на боровите шишарки в гората, малките маргаритки, тичането боса по тревата, откраднатите рози. А е зима, мога само да тичам в снега, докато не премръзнат краката ми. Сега мога да се изпиша единствено в многоточие, недоизказано и недоизчувствано. И ми липсват усещанията…
Срещнах бъдещото си аз и то ми каза, че споделя всяка опъната струна в мен. Надявам се наистина това да бъда аз. И ако тази жена е моето бъдеще, мога да бъда сигурна поне в едно – това не е последното ми многоточие…
© Стефка Георгиева Всички права запазени