1.  Мислех си за разговора, който проведох с онази особена жена. Май се казваше Ана. Разбира се фактът, че запознанството ни се състоя в местната психиатрия би обезсмислило съдържанието на разказа й. Това беше и моята причина да опитвам да пренебрегвам нея и думите й всеки път, щом се опитваха да проникнат в съзнанието ми. Но истината е, че не спирах да мисля за проклетите точици в очите й. Те стояха като неканени гости в иначе, по детски, невинните й и прекрасни очи. Те бяха сякаш нейното доказателство, че казва истината. Не зная как са се появили там, но придаваха тъга на погледа й. Именно по тази причина не можех да изтрия самата нея от съзнанието си. Тя ми разказа невероятни неща за себе си. А онова, което премълча, открих в мъничките черни точици.

        Тази жена очевидно беше прескочила горната граница на смелостта си и се намираше на съвсем непозната територия, борейки се с незнайните демони в сърцето си. Точно тази борба и невъзможността за победа я бяха довели до тук.

        През първите пет минути на разказа й, аз бях категорична, че не вярвам на думите й. Но всеки път, когато споменаваше определен човек, черните точици в очите и заблестяваха. И всеки следващ блясък в очите й рушеше все повече представите ми. След като напуснах психиатрията, имах чувството, че съм съвсем друг човек. Чувствах се като прогледнал слепец. Бях нетърпелива да разбера още за този свят, в който позволих да бъда въведена. Осъзнавайки абсурдността на цялата ситуация и възможността всичко да е просто сътворено от болния й мозък, аз упорито търсех оправдание, за да повярвам. Защото единствената разлика между мен и Ана беше, че след края на срещата ни аз щях да се прибера в апартамента си, а нея я очакваше празна стая с бели стени. Предполагам, опитвам се да кажа, че й повярвах. Въпреки общоприетите човешки закони и въпреки факта, че последната порта, пред която хората застават е тази на смъртта. Аз повярвах в нея.

        2.  Аликс се завъртя с гръб към монитора. Погледна написаното още веднъж и побърза да стане и да се отдалечи от компютъра. Възнамеряваше да си направи голяма чаша силно кафе, което да я задържи будна поне за още 2-3 часа. Погледна стенния часовник, който показваше 1:15. Почти беше забравила какво е вдъхновението да я посещава през тази част от денонощието. Сънят предпазливо се подаваше през вратата, но думите в главата й препускаха, преплитаха се една в друга. А, тя знаеше, че няма да я оставят намира, докато не ги запише. Чувстваше се вече ужасно изтощена, но и прекалено развълнувана, за да обръща внимание на умората. Предпочиташе да посрещне деня будна, записвайки всяка думичка. През последната година и половина, тя бе имала много безсънни нощи. Но те не бяха резултат от нов сюжет, зародил се в главата й. Дължаха се на мисълта, че може би никога няма да напише и ред повече. Струваше й се, че цялото й вдъхновение и талант просто са се изпраили. Затова и сега, след всеки следващ напечатан ред, усмивката й ставаше по-широка, въпреки че не осъзнаваше. Отново можеше да види всеки свой герой в главата си, да чуе гласа му и да вникне в неговото съзнание.

        Тя се усмихна и сложи две лъжички захар в кафето си. Първата глътка отпи съвсем бавно, за да си спомни малкия си ритуал по време на писане, и се запъти към компютъра си. През това време в главата й се вихреше буря от думи, разкриващи пред нея невероятни сцени и лица, за които трябваше да попише. Въображението й я водеше на различни места, показваше й различни хора, очакващи да получат своята роля. Но, тя искаше да стои на точно определено място. Упорито задържаше вниманието си върху всичко, свързано с местната психиатрия, която преди два дни наистина беше посетила. Там наистина бе срещнала жена, която може би бе споделила прекалено много, но и достатъчно, за да отприщи въображението на Аликс. В картона на жената пишеше, че е болна от шизофрения. Припомняйки си този факт осъзна, че може би отново се втурваше към невъзможното. Разбра, че отново търси причина да повярва в невероятното.

     Аликс хвана слушалката на телефона, набра бързо един номер, но след първото позвъняване побърза да затвори. Започна да обикаля из стаята, обмисляйки това, върху което работеше, докато телефона не я измъкна от нейния унес. Тя се втренчи в него, опитвайки се да отгатне кой може да я търси по това време.

-         Ало? – каза Аликс, след като най-сетне вдигна слушалката.

       -    Кажи! – от другата страна на линията беше най-добрата й приятелка София.

       -    Как разбра, че бях аз?  

       -   Али, познавам те от толкова много време и считам, че съм си научила урока. Единствено ти си толкова шантава, че нарочно да стоиш будна по това време. Лошото е, че винаги успяваш да размислиш и затваряш, преди да съм се докопала до телефона.

       -   Психологията май не ти се отразява много добре. Мисля, че е време да си починеш.

       -   Уроци по никое време. Това се опитвах да правя, преди пак да ме събудиш. И все пак си разкрита, нали?

        Двете се разсмяха, но вероятно повече, защото се чувстваха задължени да го направят, а не защото казаното беше толкова смешно.

       -   Така и така ме събуди, кажи какво те мъчи.

       -   Мисля, че най-сетне имам добра идея!

       -  Наистина? – този път София звучеше ободрена - нека да позная, вдъхновението ти дойде от работното ми място, нали?

     София работеше в психиатрията в края на града. Подтискащата огромна сграда отблъскваше всеки, минаващ покрай нея. А прозорците на къщите, разположени в близост, оставаха закрити. Завесите никога не биваха вдигани. Аликс посети клиниката преди повече от седмица, а все още усещаше, че не може да възстанови равновесието си. Тя се чувстваше неспособна дори да говори, докато ги гледаше в очите. Защото именно очите им бяха същинският проблем. Зад особения им израз се криеха ужасяващи неща. Те показваха лудостта в цялата й светлина, което искрено ужасяваше момичето.

       - Наистина - отвърна Аликс - именно странната ти дейност така силно ме вдъхнови. Всъщност тя и... особено разговора с онази жена. Онази, която ми направи такова силно впечатление, за която каза, че имала шизофрения.

       -           Предположих, че ще ти направи сериозно впечатление, но честно казано не очаквах да я фиксираш така бързо. И все пак разбирам защо й отдели толкова много време. Впечатли те разказът за живота след смъртта, нали? Тя обожава да говори за това, когато естествено успееш да я накараш да приказва. Дори ми се струва, че й харесва много повече от този й живот. Да, от нейните приказки човек може да извлече много от тия щуротии. Понякога самата аз съжалявам, че не разполагам с твоя талант- последва тихо кикотене- но, затова пък ти си доста по-добре настроена по отношение на подобни истории, които за тебе са идея, а за мене- безумие.

       - Това ми е работата, нали се сещаш? И... не казвам, че й повярвах, обаче бях потресена от начина, по който ми разказа историята си. Беше така силно убедена в правотата на думите си, че дори аз самата започнах да се съмнявам, че не й вярвам. Нещо повече, за момента бях готова да се закълна, че говори истината.

       - Това е нейната истина, Аликс. Картините, които вижда в главата си за нея са самата действителност! Честно казано, когато в самото начало се захванах със случая й, държанието и възприятията й ме влудяваха на моменти. Ужасяващо е, че е неспособна да погледне живота си от тази му страна. Нещо повече, тя е напълно мъртва за този свят. Вглъбила се е в своите халюцинации и упорито стои зад тях. Те са причината й да диша, да плаче, да се смее дори... да живее, ако щеш! Учила съм години, за да се изправям пред такива хора и да се опитвам да им помагам, без да се поддавам на хрумванията им. Ти обаче си различен случай, възпитала си себе си да допускаш всичко за истина. Така се получават романите!

       - Понякога много приказваш, знаеш ли? Всъщност не звъннах да ти се хваля с новата си идея. Исках да знаеш, че вероятно  ще пиша през по-голямата част от нощта, което значи, че утре ще спя. Така че, ще се наложи да отложим покупките за следобеда, ако си свободна, разбира се!

       - Запозната съм с графика ти, когато си заета с писане. Добре. Ще се видим следобеда. Хайде, отивай да твориш и ме остави да поспя. Лека нощ.

       - Лека.

      Аликс се върна при компютъра си. Отново погледна написаното. Отпи малко от кафето си и минута по-късно ръцете й бързо шареха по клавиатурата. Все още не знаеше кого да натовари с функциите на главния герой. Не знаеше дали това ще е един тежък разказ за една луда жена или пък ще бъде историята на момиче, борещо се със себе си, за да повярва на тази жена. Но това беше първият й разказ от година насам и за момента, това и всички останали подробности нямаха реална стойност и значение. Контурите на действителността постепенно избледняваха, докато накрая съвсем не изчезнаха, сливайки Аликс със света, където всичко беше възможно. Тя изцяло потъна в сюжета, който се опитваше да разтваря плавно и спокойно. Писа 3 часа преди да осъзнае,  че беше изпила едва една глътка от силното си кафе, което трябваше да й попречи да заспи. В самия разказ обаче, тя откри достатъчно енергия, за да остане будна. На всяка цена искаше да довърши и втора глава. Болезнено усещаше всяка емоция върху себе си и знаеше, че ако легне да спи думите просто щяха да изгубят магията си.

      Когато най-сетне престана да пише, Аликс усети силна болка в гърба и седалището. Чувстваше се по- схваната отвсякога, но затова пък усещаше, че работата й е била ползотворна. Втора глава беше почти завършена. Стенният часовник показваше 4:30. Умората леко надникваше през вратата на стаята, но оставаше незабелязана. Аликс прегледа набързо написаното, за да се увери, че не е пропуснала нищо. Това не беше необходимо, защото беше убедена, че прочита на втора глава ще бъде първото нещо, което ще направи когато се събуди. Привидно всичко беше наред. Затова тя избърза да стане и да се отдалечи от компютъра си. Изпълняваше този ритуал всеки път, след писане, продължило над два часа. Правеше това, за да застрахова разказа си от евентуални глупави идеи, които би включила моментално, просто за да има още нещо написано. Предпочиташе да знае, че всяка думичка е употребена точно, според замисъла си. Затова, упорито игнорирайки умората, която я теглеше към спалнята, тя реши да излезе на разходка. Искаше да подиша сутрешния градски въздух, обикаляйки пустите улици, насаме със себе си, за да събере подходящите думи за закриването на втора глава. И преди беше правила това. Дори не си спомняше колко много пъти се разхождаше без посока, представяйки си лицата  на своите герои и затъвайки изцяло в техните истории. Преправяше всичко необходимо в мислите си. Затова побърза да сложи якето си, обу се и излезе. Не взе нито мобилния, нито чантата. Никога не го правеше, защото искаше да набюдава изгрева. Той й беше повече от достатъчен. Улиците по това време бяха все още пусти. Нощта все още не бе отстъпила местенцето си на деня и сънливо се протягаше над града. Беше средата на май. Хладен ветрец разбутваше дългата й коса. Вървеше бавно по улиците между блоковете, но всъщност отдавна беше забравила за съществуването им. Наслаждаваше се на спокойната нощ и обмисляше начина, по който да навлезе в същината на историята, което неусетно се бе превърнала в прекалено важна. Все още нямаше представа каква ще е съдбата на героите й и дали ще се опита да каже нещо важно с написаното, но беше убедена, че ще го завърши подобаващо.

      3.  София стоеше на леглото на най-добрата си приятелка. Косата й беше небрежно хваната в прическа, наподобавяща кок. Лицето й беше като платно, ръцете й бяха отпуснати в скута, а под тях имаше няколко листа със написани от Аликс стихове. Бе ги намерила на нощното й шкафче, когато тази сутрин пристигна в дома й. Все още не можеше да повярва, че приятелката й е мъртва. „Намерили са я на улицата. Гърлото й било прерязано. Вероятно е станала жертва на опит за грабеж”, бе казал полицаят.

     До леглото се приближи Мартин - съпругът на София. Трябваха му десет минути, за да събере кураж и просто да каже нещо. Никога не бе виждал жена си, изпаднала в подобно състояние. В очите й не можеше да се открие и капчица разум, макар че изглеждаше напълно спокойна.

    - Искаш ли да си вървим, Софи? – попита най-сетне Мартин, приближавайки се предпазливо към нея.

   Тя не отговори. Взираше се в пода и дори не го погледна. Когато съпругът й я прегърна, тя се стресна и започна да се оглежда неадекватно около себе си, сякаш току що я събуждаха.

    - Искаш ли да те изведа от тук? - попита той отново.

   Вместо да отговори на въпроса му, София го погледна и прошепна:

    - Не мисля, че осъзнаваше колко много я обичам.

    - Грешиш, мила. Както ти знаеше, че те обожава, така и тя знаеше, че ти я обичаш.

    - Но, аз я обичам - изрече тя и замълча. Отново се загледа в пода.

    Мартин осъзна, че за пръв път София беше захвърлила настрана праволинейната си психология и беше позволила  на скръбта си да я обземе. Струваше му се, че тя се чувства длъжна да плаче и да забрави за всичко останало, за да може да покаже любовта си. Емоциите бяха нещото, което Аликс истински обичаше. Чрез тях беше най-добрият начин тя да бъде почетена.

   София продължаваше да се взира в една точка пред себе си, сякаш точно там се намираше тяхното минало. А в главата й, един в друг се преплитаха спомените, които блъскаха със стоманено острие сърцето й. Въпреки това изглеждаше спокойна. Съпругът й я наблюдаваше и чувстваше как мъката се надига у него. Погали я по косата. Не последва никаква ответна реакция. Наведе се към нея и прошепна:

    - Ще бъда в другата стая. Когато пожелаеш, тръгваме.

   Той бавно тръгна към вратата, като не откъсваше поглед от София. Не беше сигурен дали постъпва правилно спрямо състоянието на съпругата си, като я оставя насаме с мъката й, или просто се опитваше отчаяно да се измъкне от непознатата ситуация. Излезе. Тя постоя още малко в същото положение, докато вниманието й не беше привлечено от лаптопа на Аликс. Бързо се изправи  и се настани зад бюрото на приятелката си. Не й бяха необходими големи усилия, за да открие първа и незавършената втора глава на разказа й. Не считаше за редно да чете написаното непосредствено след нейната смърт, но сега усещаше отсъствието на Аликс повече от всякога. Искаше да се доближи поне още веднъж до нея, макар и само чрез написаното. Някаква част от съзнанието й дори си задаваше въпроса дали е истина, че човек знае кога ще си отиде и оставя някакви знаци или доказателства, за чието съществуване обаче се разбира прекалено късно. А, понякога остават и неоткрити. София осъзна, че всъщност търси някакъв вид прощално писмо, заключено между редовете на разказа. Затова на един дъх прочете написаното. Очите й нетърпеливо шареха по редовете, но така и не откри нищо, което да таксува като отговор. Почувства се глупаво, че е допуснала подобна възможност. Написаното беше просто началото на един разказ, разкриващ всъщност колко талантлива е била Аликс.

    - Но никога няма да разбера края на разказа - прошепна София на себе си и стана. От чантата си извади кутия цигари, взе една и се отправи към вратата.

       4.  Първа глава:

               Казаха ми „Заповядайте” и ме бутнаха в една огромна стая. На няколко метра от мен стоше най-добрата ми приятелка, която само ми кимна и продължи разговора си с един мъж, който имаше някакви странни тикове. Той размахваше ръце, сякаш се опитва да полети. На моменти дори започваше истерично да крещи, което очевидно смущаваше само мене. А Александра разговаряше много внимателно с него. Отстрани изглеждаха доста комично. Създаваше се впечатление, че двамата не говорят за едно и също нещо. Тя беше търпелива и спокойна, а той- повече от странен. Имах чувството, че колкото по-внимателна беше тя, толкова по-откачен ставаше тоя особен тип. У мен се появи неистовото желание да се обърна и да избягам. Всеки път, когато размахваше ръцете си, усещах как ме полазват ледени тръпки. Изглежда тогава все още не си бях дала сметка, че цялата стая беше пълна с такива хора. Това, което за мене беше нещо ужасно напрегнато и вълнуващо, за тях си беше просто сряда сутрин. За съжаление това, което не осъзнавах бе, че се концентрирах само върху странното поведение на този мъж и затова, когато друг се хвърли отгоре ми силно се шокирах. Крещеше думи, които дори не разбирах. След известно време обаче разбрах, че не е искал да ми стори зло, защото започна да ме целува по бузите и челото. Смееше се неистово. Почти съм готова да се закълна, че се смееше на изненаданата ми физиономия. Сигурна бях обаче, че щях и аз да полудея, ако не го бяха откопчили от мене. Алекс се надвеси над мен с привидно загрижен вид, но крайчеца на устните й беше леко извит, което показваше, че трудно сдържа смеха си.

   - Не си единствената, на която се случва - каза - прави така с всеки, който не познава и до когото може да се докопа. Не се тревожи, не е опасен.

   - Ако ми се зарадва така още няколко пъти, ще ме насини цялата - опитах да се пошегувам аз - каква е работата с тия хора, всеки с програма ли е тук?

   - Тихо, само да не те чуят! - каза тя - И няма ли все пак да станеш? Предпочитам го пред... това.

     Огледах се и открих, че онзи мъж всъщност ме е съборил. Не бях забелязала това, най-вероятно заради шока. Сърцето ми прескачаше като бясно куче в гърдите ми. Краката ми бяха размекнати, но въпреки това започнах бавничко да се изправям. Повдигнах се първо на лакти, а после просто стоях на земята, облягайки се на едната страна на единствения диван в стаята. Някои от пациентите минаваха покрай мен, гледаха ме загрижено и ме питаха дали се чувствам добре.

   - Докъде стигнах - измърморих аз и Алекс се засмя.

   - Това тук е психиатрия, какво очакваш? Дисниледн е в другата посока.

    Когато се поуспокоих и се изправих на крака бях сигурна, че до 5 минути ще си тръгна, докато в полезрението ми попадна една жена. Тя беше седнала на стол до прозореца и се взираше през него, гледайки ту градината пред входа, ту небето. Изглеждаше спокойна и доста по-уравновесена от всички обитатели на стаята взети заедно. Може би повече и от мен. Най-вероятно точно това привлече вниманието ми върху нея. Не зная колко време я наблюдавах, но когато първоначалната ми еуфория премина, забелязах, че най-добрата ми приятелка се бе завърнала към разговора си с мъжа, който ръкомахаше много. Само дето този път тя държеше ръката му, а той я гледаше смирено и внимателно я слушаше. Това веднага ме накара да се запитам как може да се установят такива отношения с душевноболни хора. За съжаление, нямах готов отговор. Каквито и умения да бяха нужни, тогава ми се искаше да ги притежавам, защото жената, стояща до прозореца ме бе впечатлила повече дори от неприятния инцидент с ужасяващия, целуващ мъж. И преди да се усетя, аз вече бях тръгнала към нея. Тя не откъсваше поглед от градината. Изглеждаше замечтана. Не можех да си представя за какво си мечтае, но силно се надявах да ми сподели. Колкото повече се приближавах към нея, по-ясно се виждаха дълбоките бръчки около очите и устата й. Сякаш бе прекарала живота си в постоянен смях или се е усмихвала повече от необходимото. Подобни бръчки не загрозяват женските лица. Напротив, дори правят ги още по-красиви. Придават им някакъв добросърдечен вид, дори правят лицето да изглежда щастливо. Нямах идея дали тази жена е щастлива, но външният й вид наистина ме впечатли. Косата й, почти побеляла вече, беше хваната в конска опашка и стигаше до кръста. Профилът й беше забележителен. Имаше малко, чипо носле и плътни устни. Очите й бяха с котешка форма, а кожата й беше матова и чиста. Въпреки вече повяхващата си красота, тази жена се отличаваше с поразяваща външност. Докато я наблюдавах и се опитвах да я изучавам, в главата ми се появи въпрос, който накара цялото ми съзнание да се впусне в бесни предположения. Какво всъщност се беше случило на тази жена? Какво се беше объркало в живота й, че да стигне чак до тук? Та тя изглеждаше по-нормална и от мене. Но този маловажен факт не играеше особено голяма роля, като се имат в предвид обстоятелствата. Това не беше затвор, където понякога вкарват невинни жертви, за да изкупуват нечии грехове. Това бе психиатрия, където не вкарват хора, без да има причина. Тук няма лъжи. Всеки е поставен на мястото си. Не ти слагат усмирителна риза, защото алибито ти не се е оказало достатъчно добро. Влизаш тук, защото нещо не е наред с тебе и със съзнанието ти. Всяка нередност си има име и всяка има по-сериозни способности от предишната. Всяка една променя личността да неузнаваемост и си играе с нея, за да види до къде може да стигне в опитите си да я разруши. Що се отнасяше до тази невероятна жена, главната ми цел беше да открия защо се намираше на това място и какво се опитваше да руши личността й.

    Потънала в мисли, не осъзнавах, че стоя на половин метър от нея и просто я наблюдавам, бог знае от колко време. Тя обаче не даваше признаци, че е усетила присъствието ми. Или просто то не я интересуваше.

   - Здравейте - промълвих аз, но поздравът ми прозвуча повече като молба да не се държи откачено с мен - свободно ли е мястото?

    Първоначално не ме удостои с никакво внимание. Не откъсваше поглед от градината, сакаш от това зависеше животът й. Когато аз погледнах през прозореца, първото, привлякло вниманието ми беше едно дърво. От лявата му страна имаше пейка, а от дясната- една въжена люлка. Помня това, защото въжените люлки всъщност са ми любими.

   - И аз обожавам люлката - каза жената, без да отделя поглед от нея - кара ме да се чувствам добре. Обичам нещата, за които ми разказва.

   Бях седнала срещу нея и се опитвах да разбера какво ми казваше. Факт беше обаче, че започна да споделя с мене, макар и някакви объркани фрази. Нямах обяснение само за начина, по който тя разбра какво гледам и разкри мислите ми. Логична ми се стори само възможността този сценарии вече да е бил разработван от някой друг. Жената ме погледна в очите. Учудих колко спокойни са нейните.

   - Как разбрахте, че гледам точно люлките? - не губех времето си аз, макар да се стараех да пазя мек тон, за да не я разстроя.

   - Ти сама го сподели с мен - каза жената и леко се усмихна.

    Опитах се да си спомня кога точно бях споделила това с нея. Не бях. Но и мисълта, че може да се рови из човешките мозъци не ми изглеждаше особено достоверна, затова побързах да се абстрахирам от нея. Оставаше въпроса, защо използва точно тези думи, за да ми отговори. Опитваше се да привлече вниманието ми към нещо, за което се надявах скоро да науча.

   - Вярваш ли в задгробния живот? - попита ме тя и ме остави силно замислена.

   - Ами... - налагаше се да отговоря, въпреки че не нямах желание да го правя. - Ако хората вярват само на онова, което очите им показват и на нищо друго, тогава защо плащат сметката си за електричество? Можем да видим резултата от него, но не можем да видим как точно изглежда...

    Не бях убедена, че използвам точния пример и почти се ужасих когато осъзнах какво всъщност съм й казала. В главата ми звучеше съвсем убедително, но по-важно беше тя да ме е разбрала. Тя обаче, по никакъв начин не ми показа, че казаното й е въздействало. Погледът й остана все толкова спокоен. Затова реших просто да продължа да говоря. Исках да съм открита с нея, защото предполагам на някакво ниво усещах, че тя ще улови неискреността ми. Това не биваше да се случва.

   - Предполагам, опитвам се да кажа, че до някаква степен и аз вярвам. Но липсата на доказателства се оказва силен противник, на моменти отслабващ увереността ми...

   - Рано или късно, всеки получава своето доказателство. Само дето за някой то идва прекалено късно, когато вече няма възможността да се върне назад и да разкаже. Аз съм изключение, но ето - виждаш какво се случва. Тук съм заради това доказателство. - за миг жената сведе поглед и въздъхна - Минаха вече десет години от смъртта на дъщеря ми. Беше на 12, когато апартаментът, където двете живеехме, се подпали. Не е успяла да стигне до вратата, за да избяга. Първото, попаднало пред погледа й била терасата.

    Усетих, че стискам силно единия крак на масата от напрежение. Подсъзнателно знаех отговора, но жадно очаквах жената да продължи разказа си с мъничко ужас, стаен в сърцето.

   - Предпочела е да скочи от десетия етаж, вместо да изгори. Няма нощ, през която да не съм се запитала защо е решила така, но нямам отговор. Може би в паниката мозъчето й е престанало да функционира нормално и е действала по инстинкт- махнала се е от опасността в затвореното пространство, опитвайки се да се освободи. Тази свобода обаче и е донесла само няколко секунди живот в повече. - затвори очи - сега дори в това не мога да бъда сигурна, тя не ми казва...

       5.   София стоеше на дивана в хола на апартамента си. В лявата си ръка стискаше силно чаша с кафе, а в дясната - ръкописа на мъртвата си приятелка. След смъртта й тя е можеше да фокусира вниманието си върху пациентите си. Не можеше да подреди мислите си, макар и до една свързани с Аликс. Наложи й се да си вземе почивка, която да използва, за да се съвземе и да се опита да остави приятелката си в миналото, което вече единствено й принадлежеше. 

   - И аз си отидох заедно с тебе, Али - каза тя на празната стая и отпи от кафето си. На вратата на стаята се появи Мартин. Когато видя лицето на София, за стотен път осъзна, че не тази е неговата жена. Не беше вижадал толкова мъка и болка, събрани в очите на човек. Не мислеше, че точно съпругата му е способна да изглежда толкова тъжна и не можеше да повярва как се променя пред очите му, а той се чувстваше неспособен да й помогне.

   - Добре ли си, скъпа? - попита той и бавно тръгна към нея.

    За негово огромно учудване обаче, погледът, с който София го възнагради беше най-трезвият от седмица насам, макар че очите й бяха подпухнали.

   - Да, добре съм, Марти - каза тя - просто не мога и не мога да свикна, че нея я няма. Не мога да си представя, че няма да ми звънне никога повече да излезем. Не мога да повярвам, че вече няма да ме буди посред нощ, за да си говорим за разказите й. Това ме дразнеше преди, а сега така ми липсва... - София тежко въздъхна и погледна ръкописа в ръцете си - а, сега от нея ми остана само този недовършен разказ и споменът за нея. Мисля, че това е една крайно несправедлива ситуация, защото тя заслужаваше много повече. Тя беше много по-различна от всички останали. Тя просто обичаше ранните разходки.

    Замълча. Замахна, сякаш за да удари някого, но вместо това хвърли листовете от ръцете си. Загледа се в хаотичните им движения и заплака.

   - Дори тези скапани думи вече не означават нищо! Свързвам ги единствено с болката и със смъртта. Те не показват таланта й. Служат само за напомняне, че някога е съществувала. Сега обаче нея вече я няма и незнам как, по дяволите, бих могла да запълня дупката, която смъртта й остави у мен!

   Мартин отиде до нея и силно я прегърна. Тя не му отвърна. Вместо това го отблъсна и тръгна към вратата.

    - Къде отиваш? - почти изкрещя той, но остана незабелязан. В очите му блестяха сълзи.

    София вече беше излязла. Мартин не посмя да тръгне след нея. Въпреки неадекватното й държание, той знаеше къде отива. Ходеше там всеки ден  под предтекст, че цветята имат нужда от грижи. Само тя обаче си знаеше, че и веднъж не бе ги поляла. Просто стоеше в апартамента на Аликс, разглеждаше албумите, запълнени освен само със снимки и с болезнени спомени. Обожаваше да гледа лицето на загиналата си приятелка. Винаги бе смятала очите й за разкошни. Тъмният й поглед й придаваше някакво радостно и топло излъчване и когато си споми за него София потрепна, защото й се стори, че някой наблюдава самата нея. Вдигна глава. Разбира се, в стаята нямаше никого. Чувството, че някой я наблюдава се появи само за секунда, но беше напълно достатъчно, за да привлече вниманието й към лаптопа на Аликс, който беше включен. София усети как сърцето й силно заблъска в гърдите й. Беше сигурна, че го е включила, но не разбираше как точно е стигнала до разказите на Аликс, защото на монитора ясно се виждаше някакъв текст. Тя отиде до бюрото и седна. Не можеше обаче да откъсне поглед от написаното. Не можеше.

       6.  При думите на жената „тя не ми казва...” започнах да се ориентирам в причината да я срещна вместо на улицата в психиатрията, където лекарите бясно се ровят в мозъците на пациентите в търсене на проблемите. Чувствах се прекалено странно, защото пред мен стоеше една особена жена, чийто мозък й въртеше жестоки номера. При нея трябваше да се пипа много внимателно, защото тя беше като паяжина, силно оплетена и много нежна. При едно по-силно докосване щеше да се скъса. Наистина не ми беше особено комфортно да говоря с нея, знаейки, че трябва да съм внимателна като към 5-годишно дете, което се страхувам да не разплача. За мен ситуацията се оказа повече от предизвикателство. Повече ми приличаше на проблем, но вече бях чула прекалено много, за да мога да спра. Нямах нито желанието, нито куража да го правя.

    - Често я питам, но тя никога не ми отговаря - продължи тя с равен тон, сякаш ми разказваше как е минал денят й - прекалено много ме обича, за да ме товари с подробностите.

   След този болезнено откровен разказ усещах ледените тръпки, лазещи по цялото ми тяло. Пет секунди само ме деляха от въпроса, който или щеше да разкъса тънката паяжина, или да открие пред мен нов, по-ужасяващ разказ.

    - Значи... - поколебах се само за миг - ти все още я виждаш, така ли?

   По реакцията и, или по-скоро, по липсата на такава заключих, че може би съм задала точния въпрос на точното място. Или просто е бил приемлив и обикновен за нея, защото все пак тя очевидно живееше с мисълта, че дъщеря й все още съществува.

    - Може да ти се вижда налудничаво, но да - отвърна тя - и макар да ме вкараха тук, когато споделих, тя пак идва. Обаче рядко говори. Дори понякога напълно забравям как звучи гласчето й. Но е нужно само едно „мамо” за да си припомня. Не зная защо идва. В началото бях искрено ужасена, когато я видях да стои на пейката пред входната врата на къщата, в която заживях след смъртта й. Празният й поглед ме караше да треперя всеки път, когато го прокарваше по цялото ми тяло, за да се увери, че съм добре. Стрясках се, когато посред нощ се събуждах и виждах силуета й до прозореца. Стоеше на любимия ми стол и ме гледаше. Зная, че ме гледаше! Усещах как стискаше устни, как мига с големите си кафеви очи. През повечето време бяха празни. Самата тя изглеждаше празна. Като кукла! Като телце, в което не бие сърце и което няма душа. Но, това беше само понякога. В повечето случаи ме гледа с усмивка и с нежност. Предполагам, че идва при мен, защото й липсвам или защото знае, че ми липсва. Което и да е, вече спрях да си задавам въпросите. Няма значение, само тя е важна...само ние двете. Дори това, че съм тук не е от значение. Това ме прави истинки щастлива. Не позволява на самотата да лепне грозните си ръце на гърлото ми и да ме задушава. Това наистина ме радва. Все още помня, сякаш беше вчера, как стоях на гроба й. Плачейки й разказвах за живота, от който тя вече не бе част. Постоянно й повтарях, че дяволски много я обичам и ми липсва и че бих дала всичко, за да е до мен - тя спря разказа си за малко и ме погледна. Стори ми се дори, че леко се усмихва - не съм сигурна какво съм дала и дали предизвиках съдбата. Може би загубих правото на някаква лична свобода. Но именно тя е моята свобода. Може би получих подарък от Бог!

   Точно след като завърши изречението си, тя откъсна погледа си от мене и погледна през прозореца. Изражението й се промени коренно. Изглеждаше така, сякаш никога не бе споделяла с мене нещата, за които говореше допреди минута. Сякаш напълно беше ме забравила или просто не ме виждаше вече. Беше тъжна. Нямах друг избор, освен да я оставя насаме със самата себе си или с мъртвата й дъщеричка.

    - Отново ще те посетя - казах аз на тръгване, но не очаквах отговор. И не получих.

     7. София стоеше в хола на Аликс. Беше заровила лице в ръцете си и се опитваше да мисли. Спешно й трябваше логично обяснение за начина, по който написаното се беше появило в лаптопа на приятелката й. Спомняше си, че бе прочела първа и част от втора глава и тези редове не присъстваха при първия прочит. Тя погледна чашата с водка, която държеше и осъзна, че е прекалено пияна, за да си спомни кога бе седнала пред лаптопа и как беше намерила тази част от разказа, въпреки че не разбираше защо й е било на Аликс да разпокъсва написаното и да го разхвърля на различни места. Дори нямаше идея как самата тя е стигнала до написаното. Последният спомен, който имаше, беше как изключва лаптопа. Но, предположи, че е заради повечкото водка, която очевидно беше размътила вече мозъка й. Пиенето през по-голямата част от деня се беше превърнало в необходимост за нея. Иначе болката, с която не можеше да се пребори ставаше по-силна и жестока. Давеше я в алкохола.

   Колкото обаче да се връщаше назад в изминалите часове, София не можеше да изрови от паметта си момента, в който пуска компютъра на Аликс. Беше убедена, че вчера по това време го изключи.

    - Тогава как стигнах до тук? - прошепна тя на почти празната си чаша и просто се опита да не обръща внимание на мисълта, която нахлу като отговор на въпроса й.

   След половин час колата й зави по алеята към входа на психиатричната клиника. Изхвърча почти с вратата и се насочи към главния вход. Опитваше се да върви без да се залита, но едва се удържаше права. Косата й беше пусната и силно разрошена. Една от сестрите я видя и вдигна ръка, за да я поздрави, но жестът й остана незабелязан. От километри си личеше, че София е повече от разстроена и пияна. В бързината обаче съвсем забрави, че краката не я държат. Беше се вкопчила в една мисъл, която не можеше да чака.

   Влезе в клиниката и моментално се запъти към стаята на Ана. Някакъв глас в съзнанието й повтаряше, че и тя губи своя разум. Беше на път да търси помощ от жена, на която се опитваше да помогне и от нейна пациентка се бе превърнала в единствен спасителен пристан за натрапливите й идеи. Но, този глас остана почти нечут и неразбран, или беше просто нежелан. Мисълта, че може да получи някакво просветление блестеше в очите й и дори рационалните решения бяха загубили значение.

    - Ана? - каза София, когато най-сетне влезе в стаята й и я откри загледана отново през прозореца.

   Жената първоначално не й обърна никакво внимание, което леко смути лекарката й, въпреки че никак не я изненада. Но пет секунди по-късно погледите им се срещнаха и София просто затвори вратата зад себе си и остана насаме с единствения човек, който можеше да я разбере.

    - Защо изглеждате така? - попита я изневиделица Ана.

    - Ана, много е важно да...

    - Спомням си когато аз изглеждах така - зашепна тя, без да обръща внимание на недоумяващия поглед на лекарката си - Всичко беше така жестоко объркано и не просто в света около мен, ами в собствената ми глава. Това беше най-лошото. Мислех си, че никога няма да мога да осъзная положението си и случващото се. Вие можете ли?

    - Какво осъзна?

    - Би трябвало да знаете, не мислите ли? Смятам, че мога да видя в очите ви онова, за което търсите потвърждение от мен. Аз не мога да ви помогна. Аз съм просто една нестабилна жена, иначе нямаше да съм тук, нали? Какво искате да ви кажа? Защо търсите отговорите от мен?

    - Защото си го преживяла - отвърна София, без дори да се усъмни в истинността на думите си.

   Настъпи мълчание. Двете жени се гледаха в очите. София отдавна бе смъкнала своя гард. В тази стая, пред мъртвия поглед на една луда, тя се чувстваше част от нейния свят и осъзнаваше, че е разбрана перфектно. Чувстваше, че притежава част от нейната лудост. Знаеше, че има нужда от тази частичка, защото иначе истината би изгубила всякакъв смисъл в света зад четирите стени, между които се намираше в момента.

    - Да, но ти грешиш - наруши мълчанието Ана - не знаеш колко много грешиш! Аз съм само една луда. Това, което виждам, е лудост. Но не бих избрала да съм нормална, ако условието за това е да се откажа от дъщеря си! Никога няма да предпочета този живот пред възможността да съм с момиченцето си. Съветвам те и ти да не го правиш. Това, което имаш, всъщност е всичко.

   София се чувстваше ужасно объркана, защото макар и да чуваше всяка дума, не можеше да я разбере напълно. Имаше единствено усещането, че Аликс се е опитвала с написаното да я доведе точно до тази стая. Единствено не разбираше защо!

    - Никога не смей да се страхуваш от това, което имаш! То не е страшно, макар и да изглежда такова.

    - Какво, по дяволите, имам?! Имам ужасен махмурлук и съм пияна за пореден път. Иска ми се да лапна дулото на пистолета и сама да спра главоболието, разрушавайки това, което имам! Искам да го изтрия от съзнанието си, защото ме разяжда отвътре. Искам да бях умряла аз, вместо нея!

     - Сега разбираш колко е силна всъщност смъртта, нали? Сега осъзнаваш, че смъртта не си отива, когато вземе своята жертва. Тя отива при този, който наистина обича детенцето, скочило от терасата, за да опита да избегне огъня или момичето, загинало на улицата, заради някакво недоразумение. Тя се загнездва в сърцето и бавничко започва да бърника душата - Ана спря да говори за малко. Погледна през прозореца и няколко секунди по-късно се обърна към София с усмивка на уста - само че, има нещо, което може да победи смъртта и да заглуши болката от посещението й.

    - Какво?

    - Ти знаеш - каза жената - онова, което е топлило сърцето ти, докато е била жива.

    - Любовта... - прошепна София сякаш на себе си.

    - Видя ли, че знаеш? Именно силната любов запази спомена за малкото ми момиченце и после го направи моята малка реалност.

    - Но разумът ми крещи, че това е невъзможно!

   В този момент вратата на стаята се отвори и вътре влезе един колега на София.

    - Какво правиш тук, нали си в отпуска? - недоумяващо отвърна той, оглеждайки внимателно странния й външен вид.

   Жената се обърна, погледна го и почти разплакана отвърна:

    - Де да знаех. Просто трябваше да приказвам с някого.

    Отправи се към вратата, без да погледне отново Ана, нито колегата си. Знаеше къде отива - в дома на Аликс, но все още не знаеше защо. Предположи, че ще си налее нещо за пиене и ще мисли над това, какво има тази прекрасна жена и какво притежаваше самата тя, освен жестоката болка в сърцето и главата.

   Когато се озова в градината се обърна за последно към прозореца на Ана. Видя я. Видя как се взираше в празната люлка с усмивка на лицето си и как не откъсваше поглед от нея дори и за секунда. Тогава запита себе си, наистина ли вярва в написаното от Аликс. Усмихна се на празната алея и тръга към колата си.

         8.  Отново държеше чаша, но този път беше с уиски. Стискаше силно листовете с разказа на най-добрата  си приятелка в ръцете си и плачеше. Свлече се на дивана и почти удари главата си в ръба му, но дори не забеляза. За пореден път си припомняше всичко, минало през нея за последните дни, но единствения резултат беше, че спомените й се мешеха един в друг и дори започнаха леко да избледняват. Изпи наведнъж съдържанието на чашата си и едва стана, за да си сложи още. Вече не успяваше да се контролира по никакъв начин. Отиде до барчето на Аликс и направо взе цялата бутилка. Веднага я надигна и жадно пиеше от нея, докато нещо не я накара да замръзне.

    Беше тракане. София нямаше сили да се обърне, защото знаеше какво щеше да види. Въпреки това бавничко се завъртя и за секунда точно осъзна, че ще падне. Видя Аликс. Тя стоеше на бюрото пред компютъра си и пишеше. Носеше същите дрехи, с които София я видя за последно в моргата. Дънкито й беше силно зацапано, а блузата й беше разкъсана. Косата й беше мръсна от собствената й кръв и падаше свободно от двете й страни. София можеше да види и раната на гърлото й, която сякаш не спираше да кърви. Устните й, силно стиснати и посинели, бяха дори разцепени. Едното й око беше силно подуто. А самата тя беше погълната сякаш от работата си.

    София нямаше смелост дори да падне. Усещаше как сърцето й съвсем скоро ще се пръсне от ужаса, пред който беше изправена. Чувстваше се абсолютно безпомощна и неориентирана в ситуацията. Затова просто стоеше на два метра от това видение и очакваше то първо да я забележи. София не вярваше на собствените си очи колко истинска изглеждаше Аликс, дори по-истинска от самата нея. Осъзнаваше обаче, че това нещо, каквото и да беше, нямаше душа. Тази подробност я накара да изтръпне. Започна да си спомня за разказа на Ана. Тя беше щастлива, че дъщеричката й е при нея. Но, как ли е изглеждало малкото момиченце, скочило през терасата. Какво ли вижда майка му?

   Тя губеше контрола над мислите си дори и усещаше как разумът й започва да я предава. Вероятно би го запазила, ако не се бе случило това, което накара Аликс най-сетне да обърне внимание на най-добрата си приятелка. Телефонът й звънна. Беше хвърлен на дивана между двете жени. Аликс светкавично го погледна, а после отмести погледа си и го насочи към самата София. Тя пусна шишето с уиски на земята от уплаха. Сърцето и заблъска със страхотна сила. Тя гледаше в очите на своето видение и беше сигурна, че ще умре. Те бяха черни. Целите. Сякаш имаше безкрайно дълбоки дупки в очните си кухини, вместо очни ябълки.

    - Няма ли да видиш кой ти се обажда? - каза тя тихо със звънливото си гласче - макар че и аз мога да ти кажа. Мартин е доста притеснен за тебе и иска да разбере как си. Моля те, накарай го да престане да звъни, защото се опитвам да напиша края. Този разказ ще бъде неотразим.

    След тези думи София усети жестока болка в сърцето си и осъзна, че стаята започва да се върти. После съзнанието й потъна в мрак.