1.03.2019 г., 13:33 ч.

Това не е поезия 

  Проза
383 0 1
2 мин за четене

Това не е поезия.
Това е размисъл...
Лицето на човека олицетворява неговата същност, неговото Аз. Поне то е необходимо за личната ни карта и разпознаването на личността ни. Показваме ли го цялото? Понякога го разделяме на две, защото знаем, че то крие два образа от личността ни – черен и бял. Показваме белия, за да блеснем пред обществото с белотата си, но черния е тук, неизменно с нас. Както монетата има две лица, така и личността има винаги две лица. Сравнимо с природата, можем да го охарактеризираме с водата. Има две океански течения – топло и студено. Едното дава живот, но другото е необходимо, за да спаси планетата от прегряване. И двете се захранват от едното цяло – Вода. И истината има две лица. А аз мисля, че е триизмерна. Ако погледнем в дълбочина, виждаме причини, факти, следствия... Какво остана за Аза тогава? И той е триизмерен /може и повече, но не искам да навлизам Там/. Ако погледнем извън образа в огледалото, водата, снимката – там има Душа, която криволичи в лабиринтите хоризонтално, вертикално, в кръг, за да се съедини отново със своя Аз. Това криволичене ние наричаме Живот. Той не е само бял и черен. Той носи цветовете от цялата палитра и колкото и да се стремим да скрием тъмните цветове, те избликват, изпъкват, за да очертаят нашата същност.
Свикнали да гледаме само повърхността, двуизмерния образ, ние не разбираме същността на човека, на обществото, на света. От това страдаме и се питаме: - Защо, как, от къде дойде моето нещастие, или щастие, какъв е пътя, каква е истината... Ние не разбираме и самите себе си, защото крием част от нас от собственото си съзнание в услуга на себе си, обществото, принципите, традициите, историята... Как няма да страдаме тогава, щом ние самите си правим операции – изрязваме смятаното за зло, а то е част от нас, без която не бихме могли да съществуваме.
Може би се замислят, мислители, поети, писатели, творци и искат да помогнат на човечеството да не прави изкуствено филизи, а да бъде себе си и се променя вътре – в лабиринта, чрез циркулацията на своята духовна система, а не с издатъци, израстъци и др. ненужни и вредни за организма му придатъци, но колко са чуващите, виждащите, душевно приемащите? Съвсем малко. Затова човечеството върви към разпад в третото си измерение, което води до разпад и в Аза.
Не съм философ, нито мислител, дори не съм поет и писател, но съм преминала всички фази в лабиринта на живота и мога да си позволя да размишлявам. А вие? Може би ви поставям задача. Замислете се над нейното решение! Нали в диалога се ражда истината. В диалога, а не в нападките, грубостта, низостта. Но защо пък не? Може би така откривате и скритата страна на личността си...

01 03 2017
Надежда Борисова Аврамова

© Надежда Борисова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • От бяло и черно се получава сиво. И колкото и да използваме сивото като негативно сравнение,художниците го ползват, защото то е част от живота.Искаме или не: сивото е част от нас.За нападащите-пръв напада несигурния, човек изтъкан от комплекса за малоценност.Всеки един индивид е носител на този инстинкт за самосъхранение.Зависи от обстоятелствата.Няма човек, който да не се страхува.Малко са тези които могат да запазят самообладание.
Предложения
: ??:??