Глава 18. – Сърце на кръст
(зимата на 2022 г.)
„Да имаш много сърца, та да си оставиш едно за днес, едно за утре, едно за след десет години. Или да го сложиш в лед, да не изгори. Ама не може. Така са решили. Времето ли, Съдбата ли, трите проклети мории ли, кой да ти каже?“ Така умуваше Монката, седнал на стола в градината в топлия февруарски следобед. Две хиляди двадесет и втора година – 23 февруари. Месеците хвърчаха като есенни жълти листа, отлитаха дни и нощи. Огънят, на който се печеше от няколко месеца, не само не угасваше, а се разгаряше с по-страшна сила. Когато беше с Мария, се чувстваше светъл, спокоен и тих. Детето в него усещаше майчинска нежност в ръцете ѝ, хубаво беше дори само да слуша какво му говори. Малкият Емануил растеше и може би докторът си внушаваше, но колко много напомняше него самия от детските снимки в албума му. Любов беше друг филм. Опияняваше го плодовият аромат, допреше ли устни до кожата ѝ. Бе жива лудост да иска да запази и двете жени в живота си. Трябваше да реши на коя да даде сърцето си, преди да е наранил и двете. Все някой умник щеше да върже сеното с магарето. И тогава наистина Монката, златният доктор на селото, щеше да изгори. Погледна небето – идваха облаци.
Тихи стъпки го накараха да се обърне. Олеся вървеше към него с исландския хубавец под ръка. Лицето ѝ не бе весело, въпреки че мъжът очевидно я харесваше лудо.
— Хубав ден, Док – поздрави напевно тя. – Може ли да ни отделиш минута?
— Разбира се – покани ги с жест Монката, но сърцето му се сви. Така започваха винаги неприятностите.
— Чул си, че се говори за война скоро, нали? – директно попита тя.
— Да – смръщи вежди докторът. – За съжаление. А може и да се размине. Кой знае?
— Едва ли – придърпа нервно шала си балерината. – Въпрос на дни или часове.
Замлъкна. Монката имаше свои тревоги като лекар. Новата КОВИД вълна удряше силно и страшно. Клиниката пращеше по шевовете. Откъде щеше да намери още легла? Оставаше да превърне в лечебница цялото село и да поиска увеличение на препарата „МД“. Имаше подписан договор, но нужно ли бе да се превръща в заложник на болестта?
— С Йенси дълго мислихме как да постъпим – започна тя. – Ти виждаш, доста по-млад е от мен. Но се обичаме. Искаме да живеем заедно. Само че неговите родители са против. Бихме ли могли да наемем къща в селото? Как мислиш, че ще реагират хората?
Монката я погледна, сякаш не бе чул добре. Какво щеше да прави балерина в това забутано село, пък било то с най-чистия въздух на света? Ами този младок? Колко месеца щеше да му е интересно с каката, или по-точно лелята? Светът толкова се бе смахнал, че вече нищо не можеше да го изненада. Добре, че не се забърка с рускинята.
— Ако ти останеш тук, какво ще стане с Любов? Нали двете дойдохте за малко - докато паметниците станат готови и мине лятото? Не ви гоня, просто е редно да знам.
— Любов още се колебае. Всъщност, не ти казахме истината, когато пристигнахме.
„Нейсе, аз да не съм идиот, намръщи се Монката. - Естествено, че не ми казахте всичко. Дошли да подишат въздух. Защо не отидохте да го дишате по-наблизо, в някое село под Петербург?“ Третата мория беше напълно съгласна с него. Черната също.
— Слушам – докторът подкани нетърпеливо красивата жена да продължи.
Олеся оправи отново шала на раменете си. Погледна младия мъж и му прошепна нещо тихо на ухо. Исландецът стана и тръгна към сградата. Жената заяви хладно:
— Двете с Любов дойдохме тук, за да забременеем.
Монката онемя. Значи затова бяха плодовите любовни огньове от страстната скулптурка. Дошли на безплатно оплождане. Почувства, че му се гади неистово.
— Може мъжете, които сте набелязали за дарители, да не са съгласни – наблегна на последната дума докторът, а от близкия клон гарванът го гледаше присмехулно.
— Ние не искаме нищо – заяви разпалено рускинята. – Само дете. Мъжете от нашите кръгове или са пияници, или наркомани, или обратни. Тук има нормални мъже. Макар и стари, са умни и силни, чаровни. Отговарят на всички наши изисквания.
— Ти за кого говориш? – смаяно се подпря на лакти докторът. – Кои от селото сте набелязали? Тези мъже имат внуци. Нали си с партньор? Йенс да ти направи дете! Защо си тръгнала да вербуваш старите кучета? Или на исландеца те възбуждат само парите му?
— Йенси е стерилен – след катастрофа. Родителите му не одобряват връзката му с мен заради възрастта ми, но ние се обичаме. Ако сме хитри, ще получим, каквото желаем; аз – дете, той – наследник. Аз ще му дам сладост, той на мен – спокоен живот.
— Много добре сте го измислили, но сте сгрешили в едно – гласът на Монката режеше като бръснач. – Никой от мъжете в селото няма да се съгласи. Защото ще им кажа. Най-добре е да си заминете бързо оттук и двете.
— А бюстовете на двамата доктори? – подсмихна се красавицата иронично.
— Почти са довършени – отговори Емануил. – Ще ги донагласим някак и сами.
— Мислех, че има огън между теб и Любов – намекна Олеся с лека усмивка. – А може вече да си позакъснял с предупрежденията за мъжете от селото.
Емануил стана и тръгна към клиниката. „Магаре с магаретата!, ругаеше се наум. - Седнал да вярва на красива рускиня. За смях щеше да станеш на цялото село.“
— Накъде бързаш така? – подвикна след него Мария, излизаща от залата за масажи.
— Накъдето се налага – тросна ѝ се той без причина.
Младата жена неприятно се изненада и излезе на стълбите пред главния вход.
Видя Олеся да седи на масичката под беседката. „Пак някоя каша е забъркала“, каза си младата жена и забърза, за да започне следващия масаж. Пациентите не биваше да чакат. Облаците се затъркаляха към селото. Вятърът донесе лоша новина. Гарванът я пое.
Докторът нахлу при скулптурката като ураган. Гълъбът любопитен кацна наблизо.
— Ела, вече почти са готови – посочи тя бюстовете на двамата лекари.
— Мислеше ли въобще да ми кажеш? – започна направо той. – Или щеше да си заминеш, без да узная защо си дошла чак дотук от прочутия Петербург?
Любов остави длетото и се приближи към него. Беше спокойна. Думите ѝ горчаха.
— Говорил си значи с Олеся – установи тя.
— Говорил съм значи – натърти той. – За разлика обаче от нея ти си решила да ползваш услугите на по-млад донор, за да осъществиш своята заветна мечта. И в нея не влизат истински чувства. Мъжете се употребяват - за удоволствие или по работа, нали?
Идваше му да я удуши с голи ръце. Усети светла вълна в душата си и спря за миг.
— Седни и се успокой – меко му нареди Любов. – С теб сме много различни. Ти си прекрасен мъж, но няма да дойдеш в Русия. И си страхотен любовник, но аз няма да остана тук. Бих идвала за месец-два в годината, да подишам чист въздух. Но моят живот не е на село. И няма да бъде. Вече знаеш защо тук търсим бащи за децата си.
— Да беше го казала навреме – гневно произнесе Емануил, избърсвайки челото си.
— Мисля, че го казвам навреме. – отговори Любов. – Не смятам да ползвам теб за донор. Не си подходящ.
— Нима? – иронично разпери ръце докторът. – А кой е, ако не е тайна?
— Тайна е – заяви сдържано тя, казвайки си, че всички мъже са глупаци.
— В селото тайните траят от ден до пладне. В най-лошия случай и толкова не издържат – предупреди я младият мъж със стиснати зъби, опитвайки се да е сдържан.
— Беше ни добре заедно – продължи меко Любов, сякаш не го беше чула. – Голяма любов не съм обещавала. Нито да остана с тебе до старини. Обичам свободата си повече.
— Така изглеждаше отстрани – обясни гневно докторът. – За „нищо сериозно“ прекалена голяма страст влагаше в нашите отношения.
— Скоро ще има война – информира го тя. – Време е да заминаваме с Олеся.
— Бягаш – заяви категорично Монката.
— Бягам – потвърди тя спокойно и продължи да работи, сякаш нищо не е станало.
Докторът беше бесен. Не бяха го връзвали за зелено магаре от тийнейджърските години. Беше си го заслужил. Само му бе интересно кого са вербували двете хитруши в селото? Кольо Благия нямаше как да е. Той си имаше сладка вдовица и не би го направил дори за пари. Пари? Не. Нямаха. Просто щяха да му предложат секс… двете. Думата изскочи в главата му като пуканка. Така глупакът нямаше да се усъмни какво са намислили. Я да видим. Бай Танас кръчмарят не бе достатъчно атрактивен. Имаше един як и здрав мъж, който дори на своите достолепни години беше неукротим. И отговаряше на всичките им изисквания. Боже, ако знаеше какво са намислили двете хитруши, баба Елефтера щеше да им откъсне като на пилци главите. Задушаваше се от тази гадост.
Трябваше да се разведри. Запали мотора и слезе до селото. Тъкмо се бе вдигнала мъглата. Влезе направо в кръчмата. Бай Киро тъкмо обясняваше на Танас, отчето и Кольо Благия как може на едно и също дърво да се ашладисат ябълка, круша и дюла.
— Я ела за малко да поговорим отвън – от вратата го повика докторът.
Мъжете се спогледаха въпросително, но бай Киро, изправен като левент, излезе наперено и дори тресна леко вратата за бабаитлък. Младите трябваше да се респектират.
— Ти имаш ли представа какво са намислили двете рускини? - попита го Монката.
— Да – отговори кратко мъжът.
Светлите му очи грееха с палаво пламъче. Лицето му беше жизнено, косата му падаше на сиви къдрици над челото. Беше първо качество мъж дори на тази възраст.
— Сигурен ли си, че няма да съжаляваш? – попита го докторът озадачен.
— Никога за нищо не съжалявам – заяви мъжът с дълбок глас. – Ти гледай да не съжаляваш, ако изпуснеш Мария. Моето съм взел и съм дал. Животът е твърде кратък. Струва си да го подсладим както можем, докато сме още живи.
Бай Киро рязко смени темата, усещайки, че докторът бе ядосан. Небето просветля.
— Ела да пийнем по едно! От смокиновата ракия съм донесъл, първак е.
— С мотора съм – кратко обясни Док.
— Слушай! – високият мъж се наклони до него. – Ако имаш нещо с Любов, ще откажа.
— Нямам – отговори докторът и нахлупи каската.
Мина да види какво прави вдовицата. Малкият играеше на двора с котарака. Тичаше и се смееше като ангелче. Поседна на пейката пред къщата да му се порадва.
— Мария е добро момиче – дипломатично започна вдовицата. – А детето има нужда от обичащ баща. Помисли и реши, докато някой от пациентите не ѝ обърка главата.
Емануил почувства студ. Нима пак щеше да се срути всичко изпод краката му?
— Знаеш ли нещо? – директно попита мъжът, изпитал изведнъж страх.
Тя помълча, но после добави предупредително:
— Някакъв богаташ от Англия се върти около нея.
— Тръгвам – прегърна я Монката. – Преди да съм изпуснал и последния влак.
Трябваше да говори с Мария, да изясни отношенията им. Не можеше връзките с жени в живота му да се разпадат, преди да са станали факт. Първо Елена, докато следваше – заради едно глупаво писмо; после Барие – заради болестта си, да не ѝ напомня за нея; сега Любов – заради страха от обвързване. Не можеше да изгуби Мария. Сърцето му щеше да се разбие на прах. За какво му бяха пари, клиника, пациенти? Искаше публикации – имаше ги – в научни издания, наши и международни. Искаше изяви по конференции – имаше ги - тук и навън. Какво още искаше? Ненаситна човешка душа! Трябваше му само едно – топла ръка да му направи чай сутрин; да го прегърне, преди да заспи; да знае, че винаги ще бъде до него, каквото и да се случи; да не се страхува, че някога ще му изневери. Беше ли това Мария? Трябваше да провери. Каза си: „Давай, човече! Тичай!“.
Запъти се към залата за масажи с чувство за вина. Преди няколко часа се държа като пълен кретен. Трябваше ли да се извинява? „Стига, кажи ѝ какво искаш, рискувай и виж резултата. Може този път да те огрее късметът“ – рече си Емануил и почука на вратата. Пред прозореца видя с края на окото си как слънцето се показва зад облака.
— Влез! – Мария имаше малка почивка, защото ако работеше, силно извикваше „не“.
— Дойдох за няколко важни неща, но първо да се извиня – изрече направо той. – Имах проблем. За което ти нямаш вина. Така че прощавай за онова в коридора днес.
— Седни – покани го тя. – Слушам те.
Очите ѝ го заливаха с блага топлина. Тя нищо повече не каза, а тихо, с плавни движения приготви билков чай – както той го обичаше – с изсушени листа от смокиня, цвят от бъз, няколко капки лимон и лъжичка кестенов мед. Разбърка го внимателно и му го поднесе с чаша вода. Седна срещу него, сипвайки и на себе си – без мед, захар и лимон. „Умна жена, установи Монката. – Няма да стане дебеланка. Обичам жени тополки.“
— Още преди твоята сватба – започна Емануил – между нас имаше нещо. Дали беше любов, не знам, но ми беше хубаво с теб. Искаше ми се още тогава да ти го кажа, особено след онези вечери преди подписа. Не знам защо замълчах. Исках да спра сватбата ти. Не го направих. От страх да не ти разваля живота. Бях и съм още обикновен селски доктор. Когато замина, се чувствах ужасно. Нито многото работа, нито проблемите в селото успяха да притъпят твоята липса – тук докторът направи пауза и продължи развълнуван:
— После се появи Барие – измъчих се нея. След това ти се завърна. Мислех, че проклятието в любовта за мен най-после е свършило – лекарят замълча. Поиска да попита за малкия Емануил, но не посмя. Не му достигна смелост. Затова заговори по същество:
— Чух, че пациентът от Англия се увърта около теб. Не искам да те изгубя. Не знам дали те обичам, но ми е хубаво с теб. Искам да бъда баща на детето ти; да пием чай всяка сутрин, а вечер да милвам косата ти. Да се разхождаме заедно. Закъснял ли съм?
— Не си – отговори с усмивка Мария. – Няма да замина за Англия, защото моето място е тук – при щурите в лудото село. Не зная дали те обичам – върна му го тъпкано тя, – но ми е хубаво с теб. Искам сутрин да пием чай, а вечер да спя на ръката ти. И да не се притеснявам, че може да ми изневериш. Колкото до Емануил, няма нужда да ставаш негов баща, защото ти вече си – от неговото зачеване – в онези горещи нощи преди сватбата. Аз те исках от години, а ти мене - не. Човек не избира в кого да се влюби сърцето му.
Емануил въздъхна с облекчение. Подозираше го и бе щастлив, че се оказа точно така. „Едно хубаво нещо направи пандемията, каза си той. – Разчисти пътя ми от досадници в любовта.“ Дали беше така? Изглеждаше прекалено лесна победата.
— Докторе, къде си? – викаше на пожар бай Владо. – Слагай „космонавтския“ костюм, че всички ще изгинем до крак.
Монката и Мария се спогледаха тревожно и изскочиха навън.
— Твоята Барие са я докарали преди малко в селото – в движение обясняваше шофьора, докато Монката обличаше „скафандъра“, както казваха на защитния костюм. - С КОВИД и раждаща преждевременно...
Сърцето на доктор Арсов спря, а после тръгна отново лудо.
— Докарал я баща ѝ. В София отказали да я приемат, в Пловдив също. Много е страшно, Док. Не знам какво да кажа… Видях я отдалече – зелена е като тревата напролет.
Монката се обърна към Мария. Лицето ѝ казваше: „Обичам те. Вярвам ти, чакам те. Пази се, за мен и сина ни.“. Вятърът се промуши между дърветата уплашено и засвири тревога като бойна тръба. Облаците избягаха надалече, усетили мирис на смърт.
Докторът влезе в линейката и замълча. Как му трябваше в този момент Третата!
Ситуацията бе много по-страшна, отколкото Емануил предполагаше. Здравният пункт имаше манипулационна, но не бе пригодена за раждане. В клиниката не можеше да я вкара, защото бе пълна с пост КОВИД болни и ракови, сред тях и деца. Нямаше да се справи сам. Трябваше да повика помощ. Освен Третата обаче не се сещаше за никой друг.
— Тук съм - прошепна в ухото му галещо Светлата. - Можем да спасим само едната от двете. Ще ти помогна, но не мога дори аз да извърша това, което душата ми иска и което душата ти иска. Избирай – детето или Барие.
Емануил действаше и не чуваше. Минутите преливаха в часове. Битката щеше да бъде изгубена. Опитваше се да направи чудо, но беше само хирург и земен човек.
— Трябва да направиш своя избор бързо – дочу тревожния глас на Третата. – Иначе ще изгубиш и двете. Детето или Барие?
— Майката е млада и здрава, ще роди друго дете – с пясък в гърлото заяви твърдо Монката. – Моля те да спасим Барие.
Извади бебето задушено, с усукана пъпна връв около врата. Беше постъпил правилно. Детето се оказа ангел от безкрайността. Сега започваше борбата за майката. Почувства сила, каквато не бе имал досега. Сякаш ръката на Бенев се бе сляла с неговата. Щеше да победи. Майката щеше да оживее. Дуелът с Черната нямаше да бъде изгубен.
Когато приключи, всичко танцуваше пред очите му. Не чувстваше ръцете си.
— Моля те, остави ме да бъда с любимата ми жена. Имам право да бъда щастлив – изговори със сълзи в очите Емануил, погледна морията и се свлече на пода отчаян.
Третата го прегърна, целуна душата му и разпери криле над мъжа. Цялото му тяло светеше. Двете сестри – Черната и Бялата, видяха това и благоразумно отлетяха. Още помнеха огъня в дома на Денко. Не искаха да рискуват пак месеци заточение.
© Илияна Каракочева Всички права запазени