Три крачки я деляха от ръба на скалата. Надолу се разкриваше една прекрасна гледка. Прекрасното на гледката беше, че поглеждайки надолу виждаш една бездънна бездна която те зове топло: „Ела при мен, отпусни се в топлите ми прегръдки”. Тя не можеше да отстъпи повече назад. Всичко, за което някога се беше борила с каквито сили й позволяваше крехката й нежна психика… всичко бе пропаднало. Пропаднало така, както тя щеше да пропадне в пропастта. Жлеанието й да скочи беше провокирано от факта, че опозна твърде рано каква помийна яма е света. Опозна суровата истина за света. В търсене на нейното „себе си” тя бе загубила обратния път. И сега стоеше там – на високо, стоеше сама пред безната. Безната беше обикновенна безнда. Хората я бяха подритнали, смятаха я за парцал, за кошче за отпадаци, в което всеки спокойно може да излее чувствата си, без да му пука как ТЯ ще реагира. Някои големи мислители казват, че живота е една градина. Градина с красиви цветя. Но не всички цветя са вечно ухаещи добр ...