„Както вече знаеш, Вито, започна рицарят, ние бяхме трима братя и аз бях най-малкият, също като тебе. Когато в замъка пристигнаха пратеници на крал Ричард Лъвското сърце да набират млади рицари за кръстоносен поход по Светите земи, аз тръгнах, без да се колебая. Оставих младата си жена, която тогава беше бременна с първия ни и единствен син. Вече знаех, че за последно са видели вълшебното дръвче в манастира „Св.Антоний“, знаех и за предназначението и ролята му за благоденствието на земята. Бях преписал на пергамент цялата информация от каменните хроники и го носех неотлъчно със себе си.
Трудно е да ти опиша през колко перипетии и опасности преминах, докато стигна до Светите Земи. Вярвах безрезервно на нашия смел предводител, крал Ричард, и мислех, че наистина ще успеем да освободим Божи гроб от неверниците и всички християни по света ще могат да посещават това свято място и да се молят на гроба на Спасителя. Но нещата не бяха такива, каквито си ги представяхме.
Водихме много кървави битки, убихме много мюсюлмани, преди да разберем, че няма да победим, че напразно проливаме кръв и едва оцеляваме в пустинята. Великият град Йерусалим никога нямаше да е наш, там беше царството на мъдрия султан Саладин и от натрапници като нас нямаше никаква нужда. Този град можеше да ни приеме само като поклонници и разкаяни грешници, каквито станахме.
Вече нямах никакво желание да въртя меча, исках да се отдам на пост и молитви в някоя тиха обител, защото смъртта ме дебнеше отдавна и не исках да я посрещна като кръвожаден разбойник и насилник.
Бяха избили повечето от другарите ми, а някои умряха и от непознати болести. Бях се заблудил по пътя и ненадейно се отзовах в пустинята , въртях се в кръг и не можех да изляза от нея. Водата ми свърши, постоянно имах халюцинации, едва вървях. Стигнах до една група изсъхнали дръвчета , мислех, че там ще намеря кладенец, но вместо него от земята излизаше огън. Кладенецът беше от запален петрол.
Спрях се и започнах да разкопчавам колана си. Захвърлих меча, после и шлема, съблякох ризницата и останах само по риза и окъсани кожени панталони. Нищо от тия предмети вече не ми беше нужно, само тежаха и пречеха да вървя.
-Отказвам се, извиках, доколкото имах сили, няма повече да вдигна оръжие против никого! Няма да нараня нито човек, нито животно, ще се храня само с треви и плодове и до края на живота си ще се моля Бог да ми прости греховете, които извърших. Ако изобщо изляза от тая пустиня, Господи, ще се посветя на тебе! Чуваш ли ме, Господи, изведи ме от пустинята, за да мога да ти служа до гроб!
Седнах на пясъка и се опитах да си направя сянка от изсъхналите клони. Изведнъж стана чудо! Пламъкът угасна, на негово място бликна чиста и студена вода, дърветата пуснаха зелени клонки и по тях примамливо висяха цели снопове узрели фурми.
Когато се напих до насита с вода и хапнах плодове, за да се подкрепя, видях точно пред мене пътека, утъпкана от краката на много кервани. Тръгнах по нея, като през цялото време се молех на Бог и му благодарях за прозрението, което получих и след няколко часа, вече по тъмно, стигнах до стените на един манастир. Пуснаха ме да пренощувам на двора и аз заспах под клоните на голямо дърво, което в тъмното не видях какво е.
Събуди ме леко шумолене, приличаше на шепот или повей от вятър. Отворих очи и какво да видя: гъста корона от клони и златни листенца по тях, а помежду им червенееха зрели плодове. Бях заспал под Златолистната вишна! А в хрониките пишеше, че който преспи под нея, завинаги остава свързан с тоя свят , дори и след смъртта си и може да общува с потомците си. Ето защо сега мога да говоря с тебе, Виктор.“
- А после какво стана, взе ли си костилка от дървото?
- Не, момчето ми, нали бях обещал да се посветя на Бога! Останах в манастира и по цял ден се молех, работех в градината и посрещах поклонници. От падналите листа на вишната монасите изковаваха малки кръстчета , които подаряваха на децата, които кръщаваха в манастира. Понякога поклонниците си късаха вишни и прибираха костилките, но не се чу някъде да е поникнало друго дръвче.
Реших да поговоря с моя изповедник, игумена на манастира „Св.Антоний“, отец Велизарий. Казах му за хрониките и му показах пергамента. Но и той не знаеше кой и кога е посадил вишната, той я заварил тук, още преди манастирът да бъде построен. Един ден и аз реших да се прибера в моя роден замък и помолих да си взема няколко костилки от необикновеното дърво. Отец Велизарий извади малка кутийка от алабастър и сложи вътре три от тях, после ми я подаде и ме прекръсти, преди да тръгна на път.
Бяха смутни времена, пътувах с кораб до Константинопол с намерение да стигна до реката Дунав и оттам да продължа за Бохемия. През това време градът беше завладян от рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, които, вместо да продължат към Йерусалим, ограбваха и нападаха земите на храбрия български цар Калоян. Водеха се битки между християни и българските войски успяха да разбият нашествениците. Малки групи от тях се скитаха немили- недраги из непознатите земи и отряди селяни ги пленяваха или избиваха с примитивните си оръжия. Но за мене нямаше опасност, аз нямах оръжие, бях просто един пътуващ монах.
За нещастие , по пътя се разболях тежко. Имах треска и не знаех сънувам ли, или се движа наистина по някакъв селски път. Изглежда, конят ми също се умори и спря под едно дърво в началото на малка нивичка. Там окончателно съм изгубил съзнание. Свестих се в бедна селска колиба от пръти, замазани с кал. Лежах на пъстра черга, а на челото ми имаше мокра кърпа. Млада жена с дълги кестеняви плитки бъркаше някаква гозба на огъня. В колибата влезе млад мъж, заговориха си и разбрах, че много от думите им са ми познати, говореха език, близък до този, който се говореше в моя роден край.
Така се запознах със Сивен и Кремена, младата българска двойка, която спаси живота ми и се грижеше за мене до края на живота ми. Защото болестта ми имаше последствия - останах парализиран и не можех да ходя. Останах в селото, не можех да тръгна на път, никой тогава не знаеше накъде трябва да вървя, нямаше и кой да ме придружи. Опитах се да науча децата от селото на малкото, което знаех. Научих буквите, с които пишеха тамошните хора, изрисувах с икони и стенописи селската църквичка, а близо до олтара нарисувах и чудното вишнево дърво.
Един ден разказах на моите спасители за Златолистната вишна и ги заклех да запазят костилките след като аз си отида от тоя свят. Никой не знаеше къде точно и как трябва да се посадят костилките и затова те просто трябваше да бъдат запазени, докато това стане известно. Единственото, което ми беше полезно от стария пергамент, беше последното изречение. То гласеше, че костилките трябва да преминат през близко изпитание с огън всяка година на Великия ден за осем...и там писанието прекъсваше!
Дойде време да си замина при нашия Създател и поверих кутийката на Сивен, а след това той я предал на сина и внука си, пък на своите и така безброй поколения. Вероятно и сега тя се намира някъде на мястото на тяхната къща. Там все още има село и хора, които живеят в него. Вие трябва да издирите потомците от рода на Сивенови и да се свържете с тях. Повече нищо не знам и не мога да ви кажа.“
- Трябва да ти кажа, Ванина, че той ми показа рисунка на дървото, толкова е красиво, че за нищо на света няма да се откажа да го търся.
- Вито, но не трябва ли най- напред да намериш потомците на рода Сивенови? - Ванина наистина беше много съобразителна -Мога да поразпитам, все пак, аз посещавам много домове и познавам много хора!
- Благодаря ти, Ванина! Точно такава приятелка ми е нужна! Но аз също няма да бездействам, ще разкажа всичко на Мануел и Кейд и те ще търсят в интернет.
Разбира се, беше малко трудно да убеди братята си в истинността на историята, но дядо им я потвърди, той пък знаел за рицаря Антон от своя прадядо.
И ето, че не след дълго се запознаха с младия археолог Антъни Сивенов, който преди няколко дни се беше завърнал от Светите земи, където беше проучвал стари ръкописи , открити в руините на един манастир на повече от хиляда години. Манастирът се казваше „Св.Антоний“!
© Neli Kaneva Всички права запазени