1. Мисли и афоризми на подполковник Т.

В десети клас трябваше да изучаваме дисциплина, наречена
«Военно-техническо обучение (ВТО)». Или по простонародному, «военно
дело». Преподаваше я пенсионираният подполковник Т. В неговите часове
тетрадките се изписваха от двете страни. Отпред – за планове на занятия,
а отзад – за да запишем нестандартните му изказвания. Те започваха с
банални двойни изрази като «пияниците, които пият», «плътно уплътнява» и
«уплътнена с уплътнители», после идваха по-тънки провокации към логиката
на мисълта от рода на «войниците копаят окопи и последните скачат в
същите», «хващаме гранатата за дясната ръка» и « сутрин знамето се вдига
от мощно войнишко ура», за да се стигне до истинското историческо
откритие, че «по времето на хан Аспарух прабългарите се кълнели под
опашките на конете си». Или че хан Kрум запушил Bърбишкия проход със задните си части.
Всъщност част от занятията се водеше от един лекар от Военна болница, от
когото запомнихме, че «удавникът крещи около себе си» и че «той се бори
с положението да се удави или не».
Щях да пропуснах да спомена, че любим израз на подп. Т. беше «в това
отношение». Сипеше го наляво и надясно, дори бяхме решили, че «ВТО»
значи «в това отношение». Даже помня, че веднъж каза: «Гранатата както е
в това отношение...». Без обаче да съм в състояние да продължа цитата.
Но все пак основен играч по ВТО бе не гранатата. Задължителна компонента
във военната ни подготовка беше запознанството с АК-47 (автомат
Калашников модел 1947 година). От създаването си досега той е претърпял
няколко модификации и е минал от калибър 7.62 на 5.45, за да си остане
една от най-конкурентноспособните нападателни пушки по света. Стройният
му силует е украсявал знамената на няколко държави. Научихме се да го
сглобяваме и разглобяваме. Беше представен от екземпляр с надлъжно
изрязана наполовина цев – хем да му се вижда вътрешното устройство, хем
да не става за употреба, че реши ли някой да го открадне, па и да намери
бойни патрони, току-виж, че направил някоя беля в махлата.
В един клас от предния випуск решили да направят номер на подполковника.
Наговорили се по време на едно занятие да вземат дейно участие с вдигане
на ръка. Той бил приятно изненадан от тази активност и му станало
толкова драго, че възкликнал: «Хубав клас сте бе, маммм...!» и сложил
ръка на устата си. Сетне се извинил с обяснението, че навикът да псува
му останал от казармата.

2. Черният човек.

В края на десети клас изучаването на военното дело щеше да бъде увенчано
с един месец практически занятия на лагер. Такъв лукс като душове там
нямаше. Освен чешмите, за поддържане на хигиената съществуваше само
«стая на девойката», което спрямо нас, момчетата, си беше чиста проба
дискриминация по полов признак.
По време на лагера щяхме не само да затвърдим познанията си за АК-47, но
да бъдем обучавани на «тактика», на оказване на първа помощ, даже и да
караме за малко леки коли Лада. Стрелби с бойни патрони не бяха
предвидени, за да не вземем да се върнем в намален състав. Впрочем
момчетата щяхме след малко повече от година и да помиришем барут.
Славата на лингвист с иновационен поглед към българския език застигна и
там подп. Т., но тя бързо остана в сянка поради едно друго събитие.
Бяхме разделени в мъжки и женски взводове. Командир на нашия взвод беше
младши лейтенант (от запаса) Д. На първото занятие по «тактика» той ни
опъна да бягаме, докато ни изкара дъха, а след това ни ската в една
долчинка. Искаше да ни покаже какво би било, ако вземеше да си гледа
задълженията до буквата на закона. На следващите подобни занятия той ни
караше проформа да бягаме, докато изчезнем от погледа на другите
началници, а след това занятието продължаваше като лаф-моабет на
закрито.
Един от женските взводове беше командван от братовчед му, старши
лейтенант Д. Взводът бързо пропищя от прекалено съвестния му подход,
особено относно «тактиката». Това се научи и от всички останали и една
вечер един от мъжките взводове се разбунтува – вдигнаха се и отидоха на
плаца. Нашият взвод не ги последва, понеже не беше ясно какво да се
прави след това. Полковникът, командващ лагера, отишъл на плаца, нахокал
ги и им казал да се разотиват по спалните помещения. С това бунтът
свърши.
Но не и последствията. Нали бяхме на армейски начала, то и с нас
действаха по военному. Както би казал добрият войник Швейк, в армията
трябва да има строгост. Още на следващия ден всички (виновни и невиновни
в един кюп) ни опънаха да маршируваме. Па и денят се случи дъждовен,
таман да ни държи влага.
На един от нас велурените обувки съвсем се скапаха. И на втория ден той
беше в строя по гуменки. Подп. Т. видя това и го запита защо, при което
получи възможно най-директен отговор: «Защото от вчерашната маршировка
обувките ми станаха на лайна.» Не очаквал такава безцеремонна
откровеност, подполковникът само свари да каже: «А бе момче, едни обувки
не струват един живот.»
Една съученичка беше донесла цигулката си за нуждите на художествената
самодейност, но тя послужи и за акомпанимент на една импровизирана
протестна наша песен с пределно прост текст (но на немски – за да не се
досети врагът):
Der schwarze Mann, der schwarze Mann ist ein schwarzes Schwein.
Das schwarze Schwein, das schwarze Schwein ist ein schwarzer Mann.
(Черният човек, черният човек е една черна свиня.
Черната свиня, черната свиня е един черен човек.)
Наистина с гарвановочерната си коса и тъмен тен на кожата ст. л-т. Д.
напълно се покриваше с понятието за черен човек, та какво остава до
преносния смисъл.
И ето, че дойде време да си ходим. На плаца щяха да награждават
командирите на взводове. Извикваха ги поименно и съответният взвод
викаше «Ура!». Но когато дойде ред и на ст. л-т. Д., всички извикаха
«У-у-у!», мощно и от душа. Да имаше знаме, то като нищо щеше да се
вдигне и да потвърди тезата на подп. Т.
Зачервен като рак, старши лейтенантът отиде да си получи наградата.
Преди да се раздели с нас, братовчед му ни каза: «A бе той не е лошо
момче, но понякога прекалено се натяга.»

3. За стрелба!


Пет и половина сутринта е. Школата ни за радисти е строена по фланелки
на плаца и след като ни преброяват, пускат ни да бягаме до Белия дом,
т.е. до варосаната тоалетна. И по пътя натам някои от нас ще могат да
предшестват сутрешната физзарядка с газразрядка.
Усетил, че имаш какво да кажеш по въпроса, изравняваш се с някого от
останалите и имитираш с показалеца си, че го застрелваш, координирайки
движенията с газовите изстрели. Изпразваш пълнителя и отпорваш напред.
Той пък, почувства ли се способен на достоен отговор, се изравнява с
теб, за да те застреля на свой ред. И така не усещате кога сте вече пред
Белия дом.
Днес обаче е по-особен ден. Предстои ни да стреляме не с газови, а с
истински бойни патрони. Всеки ще даде думата на своя АК-47 за десет
изстрела по една картечна и две пехотни мишени. Картечната беше със
силует на двама войници, залегнали зад картечница, а всяка от пехотните
мишени беше изправен правоъгълник с размер долу-горе на атакуващ
пехотинец. Стрелбата се считаше за успешна, ако бяха улучени картечната
и поне една от пехотните мишени. А най-важният залог за успеха беше да
не сбъркаш да стреляш по мишената на съседа.
Понеже често пъти всеки втори патрон беше трасиращ, то случваше се
шумата по склона зад полигона да запуши. Тогава стрелбата спираше и
специално нарочени хора отиваха да изгасят пожара още в зародиш.
Ние бяхме разпределени по двойки – единият стреля, а вторият държи
каската си до автомата му, за да събира гилзите. Или по-точно, да не
допуска те да ударят някого, понеже бяхме разположени нагъсто. Помня как
веднъж този, който пазеше моя автомат, не сложи каската си достатъчно
близко и една от гилзите го перна право по челото. След това около
половин час му стояха отпечатани в розово двете окръжности, на гилзата и
на капсула, та той приличаше на индийска жена с червена точка на челото.
Най-интересното обаче ставаше при сержантско-старшинския състав.
Подофицерите бяха често въоръжени с картечни пистолети Судаев. Понеже се
състояха само от метал, произвеждали са ги даже в обсадения Ленинград
между 1941 и 1944 година. Това оръжие се побираше в дипломатическо
куфарче. Та двама приятели-подофицери можеха да се наговорят – хайде,
днес ти стреляш с моя, а на следвашите стрелби аз с твоя. Така биха
чистили един автомат, а не два.
Но имаше един подполковник, отговарящ за въоръжението. Де да надушеше
той такава една двойка! Поискваше учтиво да види втория автомат,
зареждаше един патрон, стреляше по мишената и сетне връщаше оръжието на
стопанина му. С други думи, ако щеш стреляй, ако не щеш недей, но все
едно, ще го чистиш.
След като свърши школата, не знам защо, не са ми останали толкова ярки
спомени от стрелбите. Но затова пък си спомням за друго. Беше починал
един старшина от поделението ни, та пратиха двама войника да стрелят във
въздуха на погребението му. С други думи, да бъде изпратен с военни
почести.
На тях обаче им се приискало да стрелят на автоматично. Бедата е там, че
при стрелба с халостни патрони АК-47 може да стреля само на единичен
огън. Принципът при него е част от газовете по тръбичка, започваща по
средата на цевта, да се отвеждат назад и да връщат буталото в изходно
положение. Налягането на газовете е едно и също във всички посоки.
Напред те изтласкват куршума, а назад – буталото на затворната рама. Но
ако патронът е халостен, то газовете излизат свободно напред и хич не ги
е еня за някакво си бутало.
Тая работа може да се оправи с помощта на една муфа, с отверстие
по-тясно от това на цевта, която се слага отпред на дулото. Но нашите
апапи не разполагали с такава муфа. И тогава на единия от двамата му
хрумнала блестящата идея ролята на муфата да бъде възложена на капачката
на цилиндърчето с резервните принадлежности. Това са наконечниците,
които се слагат на шомпола при почистване на оръжието. Когато се чисти
АК-47, шомполът трябва да се прекара през дупката на капачето, а то да
се натъкне на дулото и така да го пази от нараняване.
И речено-сторено. Единият от двамата нахлузил капачето на дулото и
натиснал спусъка. Сигурно се досещате, че никакъв автоматичен откос не
последвал. Още при първия изстрел въпросната капачка отхвръкнала и
съборила кепето на другия войник. Да би свършила траекторията си 2-3
сантиметра по-долу, на слепоочието, животът му не би бил гарантиран.
Двамата се върнаха от гробищата бледи като платно. Само на няколко
сантиметра поделението ни се беше разминало с второ погребение за
текущия месец.