Тя вече беше вървяла по този път... и тези улици познати бяха. Тя знаеше всяка дума, тя знаеше всеки стих. Тя всичко от него беше изпитала.
Любов... изпепеляваща, страстна, невъзможна, бурна и нежна, прекрасна... истинска любов. Караше сърцето ù да грее, да се радва за това, че той е до нея.
Болка... силна болка... истинска. Такава болка, която я оставяше без дъх, която не караше сълзите ù да капят, а ги пресушаваше. Болка изтощаваща, всичко взимаща болка. Караше я да страда. Да се гърчи, да се моли. Разбиваше сърцето ù, помрачаваше усмивката ù, убиваше чувствата ù...убиваше всичко.
Щастие... незаменимо, пълно и невинно детско щастие. Той я правеше щастлива и тя беше готова да изтърпи всяка една силна, убиваща болка само заради миговете, в които тя е щастлива... само за една истинска от него постигната нейна усмивка, щастлива усмивка... тя щеше да мине през всичко.
Той не беше лош човек, просто тя беше влюбена в него... И след всичко, през което тя минаваше отново и отново, изгуби нещо. Тя изгуби себе си. Беше всяка една жена, за да я обикне той, беше всяка, но не и себе си... и пак не беше достатъчно. Тя изгуби сърцето си и сега не чувства...
И ето пак... отново тя е пред неговата врата, така позната е тази врата... Тя изгуби всичко, но пак се връща. Отново...