Тя не обичаше живота. Не обичаше този живот, препълнен с мълчаливо страдание и тиха, убийствена тъга. Всяка сутрин отваряше очи с крехката надежда, че този ден ще бъде различен, ще ù предложи нещо повече, нещо по-добро от предишния, няма да бъде тъй сив и безличен като всички останали дни. И с всяка изминала минута нейната трепкаща надежда се сриваше, неспособна да устои на помитащите вълни от еднообразие и нещастие, които превземаха цялата ù душа.
Всеки ден тя опитваше да избяга от своя прокълнат живот, търсейки утеха във вълшебния свят на книгите и в чуждото страдание. Разказите за далечни страни и отминали времена й предлагаха онези кратки мигове бягство от жестоката реалност, в които можеше да бъде друг човек – или да бъде себе си, но в друго, по-различно време. Тя обичаше да облекчава чуждата болка, да изслушва търпеливо чуждите тъжни истории, да се оглежда в грозния свят с всички негови нерешени проблеми, защото единствено така се чувстваше полезна – не за себе си, не. Тя открива ...