ТЯ

Тя беше най-красива. Очите й приличаха на сини сливи, малко надути и присвити, но за сметка на това винаги категорични, кисели и безвкусни. Нейният поглед се отваряше винаги, когато поглъщаше нещо или някого: тогава ставаше ясно, че отвътре очите са жълти, отровни, гранясали, зли. Бяха сини очи. Променливи като небето и неотменими като него – всички пътуваме за там.
Но тя бе и най-скромна. Позволяваше на другите да се усмихват, когато не го искат. Канеше ги на обяд, когато не бяха гладни и дори им даваше от виното си, за да пият без да желаят. Така се раздаваше без да иска нищо в замяна. Съзнаваше, че днес скромността не краси човека, а го разкрасява, та затова си слагаше всяка сутрин по малко скромност върху миглите, носа, под мишниците и на други места, които не са за споменаване. Вонеше на скромност, та се не траеше.
Нейната състрадателност намираше израз най-вече в епитетите. Наричаше свиня всеки, който се опитваше да вземе полагащото се на самата нея; но свинята винаги трябваше да е отвратителна, иначе нямаше да е нейната. Бе готова да помогне на всеки, стига да заслужи нейния епитет. Епитетен ли е, свиня ли е, некадърник, смотаняк, нищожество, лапач или просто безделник, значи е достоен за нейната състрадателност. В крайна сметка всички сме хора, а някои от нас – хептен. Ако не ставаш за нищо, тя бе готова да ти помогне винаги. Ако пък случайно ставаш за нещо, и то доста, тогава тя веднага ти помага състрадателно и настоятелно да се коригираш и да влезеш във форма. В нейната епитетна форма.
Имаше уникално чувство за хумор. Винаги измисляше по нещо за всеки, което, като го прибавяше към епитета за него, му ставаше етикет завинаги. Така всички около нея бяха индийски тапири със слонска чувствителност, все непрофесионалисти, бездарни копелета, мухоморки, тлъсти стоножки или в най-добрия случай безплодни кранти. Чувството й за хумор преливаше отвсякъде, вливаше се в деня на въпросните хора с етикет и те заживяваха с това тежко, лепкаво страдание, за да възбуждат смях и презрение. Тя избягваше да се присмива на себе си, защото така ще да обиди всички, които я обичат, сиреч обитателите на Вселената. А тя обичаше планетите, животните, цветята, тварите и хората, обичаше да я обичат, понякога дори се хващаше, че е влюбена, но това се случваше само в миговете, когато стоеше пред огледалото.
Това беше най-съвършената Амбиция, която съм виждал. Ходеше навсякъде, придружена от тялото си, граничеше в четирите посоки на света все със себе си и знаеше, че накъдето и да се обърне, ще срещне своя възхитителен поглед.
Понякога бе жена, друг път – мъж, а веднъж я видях като министър, който не беше нито едното, нито другото. Шарен свят, но тя съществува във всеки у нас. Ама погледнете се, моля ви се!