Тя се страхува само от градушките – 13та част
Антон гледаше сигурно от часове скупченото потрепващо в конвулсии тяло на Мета или поне така му се струваше. Не изпитваше нито жалост, нито пък се радваше, че тя страда – наслада му е доставяло винаги, когато страда душата ù, тялото ù – също, но само когато той ù го причинява – инак му беше безразлично. Но някак не можеше да приеме, че тя би могла да умре просто така. Не си представяше живота без нея – обичаше я, обичаше я до смърт, но тя не разбираше любовта му. Спомни си обаче нещо друго – веднъж, посреднощ я бе притиснал до неподвижност с тялото си в леглото – с едната ръка държеше двете ù ръце, а с другата предизвикваше повръщане бъркайки с пръст в гърлото си. Повръщаше върху нея. На сутринта, баба му, която бе у тях от няколко дни, го събуди с тревожното си викане и плач. Разметаница лежеше неподвижна на пода – явно решила да се самоубие със сънотворни. Той стана и започна да вика нежно „Къти, Къти – хайде да те нахраня, момче” – Къти ...