Тя стоеше там, сама, в една от тихите празни зали на НАТФИЗ. Застанала до вратата, съзерцаваше червените завеси на прашната сцена и празните, симетрично подредени столове. Очите й направо грееха. Тя виждаше своите изгубени мечти. Виждаше всичко изгубено, което е оставила, сълзите пълнеха очите й, сърцето биеше учестено, а в същото време спираше за секунди, може би, за да запази всеки миг от гледката. Тази заобикаляща атмосфера около нея я пронизваше, там, надълбоко, където пазеше всяка една мечта. Пое разтреперена дъх и седна някъде по средата, и назад в залата, погледът й съзря на стола до нея една Фея - Кукла на конци. Не, това не бе просто една обикновена Кукла. Сякъш имало някакво присъствие в малките й красиви ръчички, слабички крачета, които бяха покрити от феерична рокличка: светлосиня -като северното сияние, дългите й златисти коси се спускаха по нежните кукленски раменца. Големите й зелени очи, сякъш бяха живи. Тя загледа замечтано Феята, взе я в ръцете си, все едно държеше це ...