Момиче само в стаята стоеше,
нейното сърце разбито беше
и да мисли все не спираше…
Колко самотна се чувстваше –
от лицето й не спираха
сълзите все се стичаха,
толкова наранена беше.
Да я обича някой искаше…
Тя силна беше
и да се надява
не спираше.
След изживяната раздяла
напред се опитваше
да продължи...
Срещнала момче,
успяло бавно
раните да заличи
от предишната любов
или поне така си мислеше...
Нещата между тях вървяха добре
до онзи ден,
в който сама в стаята си стоеше
и нещо различно този път усещаше -
една голяма празнота в душата си...
Осъзна, че не го обича -
всъщност нищо не изпитваше,
в любовта вече не вярваше,
а само тя сили й даваше
сутрин да се събужда.
В сърцето си
само болка имаше,
следа от любов и чувства
нямаше.
След всички лъжи,
страх и страдания.
Заклещена в собствения й
кошмар - живот без любов.
Замисли се...
за приятели си,
колко истински са те,
всеки поел по своя път...
В този жесток свят
какво има смисъл?
И така размишляваше...
В миг й се прокрадна
една страшна и мрачна мисъл:
„За какво да живея,
не е ли по-добре
да сложа край
на своя безсмислен живот?” -
и тази мисъл остана,
и колкото повече мислеше,
толкова повече знаеше
какво да прави.
Стана и избърса сълзи.
В очите й имаше решителност.
Взе лист и химикал
и написа своята
Тъжна История.
После отиде до кухнята,
взе някакво шишенце
с хапчета
и ги ИЗПИ!
След време усети,
че й става лошo.
Изтича до банята и с нож
вените разряза.
Kръвта й образуваше
локвички кръв
в които тя сякаш
се оглеждаше...
Спомни си всички прекрасни мигове,
всичко, което я караше да се усмихва
и я правеше щастлива.
За миг съжали за това, което бе направила,
но късно...
Тя бавно си отиваше,
животът и се изплъзваше,
а тя беше безпомощна .
Смъртта наближаваше...
И КРАЙ!
Всичко свърши!
Смъртта е част от живота ни –
рано или късно всеки умира.
Понякога я искаме и я намираме
за спасение...!
Но това ли беше моментът?
© Петя Георгиева Всички права запазени
вложила си чувства,близки наподобяващи твоите сигурен съм.Историята ти е тъжна и с лош край,но спомни си Пепси приказките които са ти разказвали като малка,как всяка една от тях свършваше с хубав и красив край.Вярно!Живота не е приказка,но приказките се пишат по живота,просто писателите им вярват в щастието.Продължавай да пишеш,но по-оптимистично.Поздрави и 6.