Тъща ми Пенелопа

Латинка МИНКОВА

  Всъщност, тъща ми не е Пенелопа, а жива Пенка. Пенелопа е отскоро. Моля ви, да вземе да се регистрира в някакъв сайт с това име, където бъка от безутешни самотни души, и тя барабар с тях! Самотна! Е, вярно тъстът отдавна не е между живите, ама това едва ли щеше да спре порива на наша Пенка към опознаване на нови трепети чрез съответните технологии. Та, регистрирала се нашата, че е самотна, като че не ù стигаме аз, жената, трите деца и баджанакът. Стигаме ù, дори и артисваме, защото все намила, че ù било писнало от нас. Рода, рода, вика тя, ама и аз искам малко спокойствие! И какво толкова прави? Да завърти някоя манджа, да измие паниците и почисти, ама и това и натежало. Седем гърла сме били! Вместо да се радва, че е под роднински надзор, на нея ù тежало! Освен това мен не ме долюбва, какво ти – направо откровено си ме кълне! Бил съм безработен! Ми какво да направя, като закриха фабриката? Да взема да си построя собствена, да работя, та белким тъщата миряса и почне да ме харесва. Няма как, въртим се около нея, защото пенсията ù голяма, пък и къщата! Живеехме под наем, ама като плеснах с ръце в празни джобове, какво да се прави – при нея! Така кажи-речи почна да ни храни, защото все пак жената работи, внася и тя по нещо!

  Но думата ми беше не за битовите ни несгоди, а за това, че Пена стана Пенелопа. В онзи сайт, де! Така се регистрирала, махнала някоя и друга година и още повече килца от описанието в профила си и ето ти ухажори! Какви ги е дробила, не знаем, защото компютърът е неин, тя плаща интернета и не допуска друг да припари до драгоценната машина. Но така или иначе истината лъсна! И представете си, сподели я с мен! Не с щерката или баджанака, а с мен – омразния, безработен льохман, който щом я види, се ухилва угоднически и почва да се подмилква. Понякога ме перваше по врата и изсъскваше „Лицемер”, ама траех!

  Нашата майка-кърмилница се беше влюбила в някакъв самотник от Варна.  Какво са си писали, не ме посвети в подробности, ама онзи взел да я кани на морето. И, почва тя, как да отида, зетко, като съм сложила моя снимка отпреди тридесет години, когато бях с петдесет килограма надолу? Което си е вярно, вярно е! Тъщата беше много дебела. Влизаше и излизаше от вратата на верев. Фронтално не ù се удаваше, че и вратите бяха малко нестандартни. Сто и петдесет ги имаше, въпреки че се кълнеше, че била само сто и двадесет! Както и да е… Нейни са си до последната сланинка. Ама сега се беше появило неудобство. Ако отиде в този си вид на морето, онзи ще припадне, а влезе ли във водата, вълнение ще предизвика. И понеже аз минавах за изобретателна натура, пък и не бях мързелив, Пенка Пенелопа допря до мен.

  - Желязко, ти зет, ти син, ти всичко! Ще трябва да сваля малко килограми, че имам ходене до морето! – така почна тя и хъката-мъката, разказа за онзи интернетски флирт. – Ще помагаш!

  - Спираш да готвиш?

  - Не бе, дивако! Жена ти вече ще готви и яжте каквото си искате. Ти ще ме запишеш на фитнес и ще идваш с мен. За кураж и подкрепа.

  Така почнахме гимнастиките. Пена пухтеше, аз до нея. Инструкторът бдеше над уредите, защото тъщата много ги напъваше и завалията се страхуваше, че може да ги повреди. Пена се мереше преди и след тренировка. След първия месец намали един килограм. Затова реши да удвои усилията. Мобилизира ме да търся всякакви гимнастически салони и кръжоци. Така се записа на народни танци, на художествена гимнастика за любители, стана член на клубовете „Млад лекоатлет”, „Млад планинар” и „Млад билкар”. За последния се надаше да научи чудодейна билка за слабеене. Навсякъде обяснявах, че тъщата е заболяла от смъртоносна болест, остава ù малко и е решила да опита съответните клубове и секции, че това било детската ù мечта и в предсмъртния си час искала да се пробва. Хората ме гледаха съчувствено, казваха по едно „Айде пък, щом е така, нека жената изживее детската си мечта” и я записваха. После я виждаха, че пращи от здраве, ама аз обяснявах, че това са килограми, натрупани от смъртоносната болест и онези махваха с ръка. Тъщата намали още две-три килца. Само че се появи друго неудобство, засягащо цялата фамилия.   Навсякъде имаше някаква такса и добре, че не беше съобразена с килограмите! Все пак, те се натрупаха и пенсията се топеше застрашително. А заедно с това и количеството манджа в паниците на фамилията.

  Тогава се реших на отчаяна стъпка. Реших да тренирам Пена-Пенелопа вкъщи. Колко му е! Имах гири от младостта си, взех пружините на баджанака, това онова и - в пристройката до къщата. Викам ù, мамичко (така ми беше наредила да ù викам още в зората на семейния ми живот с щерка ù) та викам, мамичко, много пари потрошихме и резултат никакъв. Ей тук съм ти направил фитнес – и соча пристройката. Показвам уредите, колелото, бях монтирал и шведска стена от желязо, да я издържи. Пена погледа доволно, но се смръщи:

  - На художествената точно бях стигнала до съчетание с лента! И сега точно да изоставя този красив спорт, който извайва телата като японски статуетки? Да знаеш, че там свалих най-много. Художествената гимнастика му е майката! Благодарско за фитнес залата ти, но ще наблегна на художествената гимнастика. Не ща да трупам мускули, а тяло да извайвам!

  Божке, тяло ще извайва! Сто и четиридесет кила, шопар някакъв, чувал с безформена сланина, пухтяща като локомотив – и тя тяло ще вае! С художествена гимнастика… Призля ми. Ама какво да се прави, хукнах по магазините да търся лента в преливащи се цветове. Така било по-ефектно! Треньорката рекла – само такава! И трикото също. А къде подобен екип за моята тъща-туловище? Намерихме някакъв цял бански в преливащи цветове, Пена се напъха как да е, и на тренировка. Лентата съших от разноцветни панделки… Угаждам, какво да правя, иначе тъщата ще врътне кранчето. Пък и прояви разбиране жената, отказа се от фитнеса и кръжоците, но от художествената гимнастика щяла да се откаже, само ако се била гътнела. Пък такива изгледи нямаше.

  - И да знаеш, има първенство за ветерани и любителки на този красив спорт. Няма да мирясам, докато не се кача на почетната стълбица, барем на трето място.

  Ей това ми каза тя и тренираше в несвяст.

  Един ден ме вика в домашната спортна зала, разбирай оная пристройка до къщата, и ми шепне заговорнически:

  - Зетко, тая работа за почетната стълбица няма да стане без допълнителна тренировка. Ще ти плащам по петарка да ми партнираш. Да не съм сама! С друг човек имам подкрепа. Може и да си без съответното трико, а по анцуг, ама ще тренираш с мен. Ще ти показвам съчетанията и почваме.

  Още не припаднах! Аз, бившият стругаро-фрезист,  типичен представител на работническата класа, да се гъзурча с ленти, топки и бухалки, да се премятам през глава. То, не че Пена го можеше, ама се търкаляше някак си по пода. Виж, топките ги мяташе!  Усетила душевните ми терзания, Пена ме перна зад врата, ама някак си по-любящо и напомни за петарката. И какво да правя… навих се. Нещо като спаринг-партньор на бъдещата шампионка за ветеранки в художествената гимнастика ще съм. И сега тренирам. Въртя пируетите, подскачам, подхвърлям топки, ленти и бухалки, ама накрая си получавам петарката.  Три пъти в седмицата! Кой ти ги дава!

  А варналията? Забрави го! Нямало смисъл да губи време с някакъв мъж, като можело да покорява спортни върхове и там, сред подобните на нея, да си намери някой спортист.

  - То, - намигна ми тя  един ден - както аз се представих със стара снимка, кой знае от кога е неговата! На сайтове да нямаш вяра, -  философски заключи тогава и се шмугна в собствената си зала за поредната тренировка.

  Е, не е зле, аз също имам полза, вече не съм хептен безработен, а личен треньор по художествена гимнастика на ветеранка. При това, тежаща колкото три.