Красиво и трогателно. Като края на красотата. Такъв беше и краят на моя демон - онова малко, ехидно гласче, което никога не пропуска да ти нашепне грешното решение в точния момент или да те наведе на покварени мисли, когато най-малко имаш нужда. И ти често го чуваш, нали?
Демонът ми умря тъжно. С писък. В агония, въпреки че знаеше, че не е завинаги. Убих го с ясна мисъл и чисто сърце. Пронизах го с меча - меча на думите, на вярата, на смирението. Дадох всичко от себе си, за да го намеря и наточа, останалото е по-лесно.
Демонът не изчезва напълно - някаква негова сянка остава и продължава да нашепва коварни думи и да вменява фалшиви мисли. Казват, че където има светлина, има и сянка. Може би...
По-важното е, че намерих ангела. Неговите думи - така наречен вътрешен глас, интуиция и прочие - вече кънтят ясно и ме водят по правия път. Не е нито прав, казва ми ангелът, нито път, а пътека, като горска просека, която тепърва трябва да се утъпче и която криволичи във всички посоки. И все пак е Правият път. Пътят към Истината. Пътят към Живота.
Познато ли ви е?
© Нико Ников Всички права запазени