Уморените коне ги убиват, нали?

   Да се отказват е присъщо за хората. Да се бориш с живота е трудно. След всяко изпитание губиш надежда, вяра... не виждаш изхода от ситуацията и ти се иска да се откажеш. Това представлявах аз след Раздялата с него. Да, раздяла с главна буква, защото беше драматично и болезнено събитие в моя живот. 

   След поредния труден ден прекаран в размисли за него се прибрах в нас. Не исках нищо друго освен да бъда слаба, да поплача, да си припомня усмивката, устните, очите му... Да съм слаба в онзи момент ми беше необходимо... След няколко часа прекарани в плач и агония в стаята влезе баща ми. Моето татенца. Единственият мъж, който никога не би ме предал, никога не би ме наранил или изоставил. Той беше неуморно до мен и бършеше сълзите ми. Този път обаче беше малко по - различен. Някак си навъсен. Изглеждаше ядосан, но в очите му виждах болката от моето страдание. Седна до мен на леглото. Прегърна ме, а след това започна да ми говори. Разказваше ми за живота и за многото несправедливости. Винаги ще помня тези негови думи. Безкраен оптимист... или по - точно казано реалист с нотка оптимизъм и пълно отсъствие на песимизъм. Говореше бавно, а плътният му глас отекваше в главата ми. 
   „ Никога не трябва да се предаваш ” - каза ми той. „ Понякога си мислим, че ни се е случило нещо толкова лошо, че няма изход от ситуацията. Мракът около нас е толкова непрогледен, че не виждаме лъч светлина, който да ни даде сили да продължим. В тези моменти човек си мисли, че няма надежда, че нищо не може да се промени.” Погледна ме и в очите му видях блясък, който беше породен от мен - малкото му момиченце, птичка със счупено крило, което трябва да повярва, че отново ще лети. „ Единствено от смъртта няма изход! ” Това изречение малко ме стресна, но същевременно прикова вниманието ми. „ В живота хубавото и лошото се редуват. Цикличност. Кръговрат. Само си помисли колко неблагодарни сме хората. Не умеем да ценим. Затова живота се опитва да ни научи. Някои - успешно, други - не. Животът дава много, но и взима, за да можем да оценим даденото и следващ път когато го получим да можем да осъзнаем истинската му стойност. Така ден след ден дните се нижат. Вземаш, даваш, губиш, учиш се. Важното е никога да не губиш надежда, защото тя ще подхранва силите ти да се бориш и да не спираш. Без надежда, няма борба, а борбата ти дава надежда. Кръговрат, който те поддържа жив. Живота не е в броя на вдишванията, той е в миговете, които си изживял. Тези, в които си чувствал - болка, тъга, щастие и радост. За това дори да си в тунел и да не виждаш края,  не губи вяра, бори се и върви напред, колкото и да е трудно, не се отказвай, защото спреш ли да се бориш, ще спреш да вярваш, а изгубиш ли вярата ще се умориш и ще се предадеш. А уморените коне ги убиват, нали? ”

   След тези думи ме целуна по челото, прегърна ме силно, изправи се и се запъти към вратата. Сега бях отново сама в стаята, но думите му не спираха да звучат в главата ми. Да се отказват е присъщо за хората. Да се бориш с живота е трудно, но това не означава, че трябва да се предадеш. Изминаха се години от онзи разговор, но го помня все едно беше вчера и не спирам да повтарям въпроса вдъхващ ми сили: Уморените коне ги убиват, нали?