Не се препоръчва за хора без чувство за хумор! Весели Коледни празници!
Седеше дон Хуан в кабинета си и четеше пощата си. Какви модерни времена! Едно време дойде пощальон, донесе писма, вестници, каже някоя клюка. А сега с тези технологии... нищо. Седи си в кабинета и натиска копчетата на клавиатурата. Кеф ти вестници, кеф ти поща, абе въобще всякакъв кеф. Та чете донът писмата си и що да види, пише му някаква жена от едно българско селце. Кака Милка от Откровеново. Жалва се от липса на мъжка ласка. Не, че нямало мъже в селото, ама жените били повечко, та докато и дойдел реда... Била загоряла женицата за интимни ласки, не е за разправяне. А загори ли жена за интимност... няма спирка докато не И светне лицето. Фурии. Дочула тя за дон Хуан и му написала.
„Уважаеми, дон Хуан!
Дочух, че във вашата държава се славите като много изтънчен любовник и ценител на женската красота. Бих желала и аз, като една красива жена, да опитам от вашите чудодейни ласки.
С много любов и мерак – Милка от Откровеново”.
Почесал се дон Хуан по прошарената глава, въздъхнал веднъж, втори път...
„ Ей, да му се не види – помислил си – взех да одъртявам, а още ме търсят жените. Обаче как да отида, като доня Маргарита все ме държи под око. Последният път ме заплаши, че ще ми го резне. А аз какво да правя без мъжкото си нещо? Ще ми останат само спомените и бръсненето. Ще взема да и пратя някой от моите приятели. И тях ги бива.”
Прегледал списъка с приятелите си дон Хуан и погледът му се спрял на вечния ерген дон Хорхе. Идеален вариант.
Мина месец от заминаването на дон Хорхе. Дон Хуан отново се беше потопил в сивото си ежедневие. Закуска, кафе, бърз секс с доня Хуанита, интернет. Обяд, кафе, сън, следобеден секс. До вечеря на терасата – питие със спомени. Вечеря и отново секс със донята. Сивотааа... нищо чуждо и разнообразяващо.
Та месец след като замина приятелят му, дон Хуан отново четеше писмата си. И що да види. Цели две от тази Милка. Отваря първото И.
„Здравей, дон Хуан!
Искам да ти благодаря за подаръка, който ми направи, изпращайки ми дон Хорхе! Какъв мъж, какъв любовник!!! Кавалер, изтънчен... И как красиво ми вика – доня Милагрос. Не е като нашите селяни, да ни награбят и хайде в жакузито или в сеното. После надуват доволни бузи в кръчмата. Този мъж е чудо неземно. Едвам го опазих за мен си. И в оназ работа го бива. В секса, де. Ама ти няма да ми пратиш някой не добър. И ме научи да танцувам вашите танци. Това фламенко, танго... едни все изтънчени. Зяпат ме сега мъжете как въртя фустата на дансинга. Че по-рано все кючеци... нали - да им друсам гърди пред очите. А моите, дон Хуане, са като дини големи и сочни. Който ги е опитал, все за тях бленува.”
При тези думи дон Хуан се облиза като котарак и се попита:
„Що за балканско село, където мъжете са истински мъжкари и редуват жените си я в джакузи, я в плевнята на сеното...”
И му се прииска и той да се зарови в тези дини. После се сепна и продължи с пощата си. Отвори второто писмо от Милка.
„Здравей, дон Хуан!
Пиша ти това писмо с рекламация. Мина още един месец и дон Хорхе взе да сдава багажа. Започна да се отклонява от задълженията си. Иначе храня го, спи редовно. Само че вече не танцува, сенки под очите и заслабна. И онази работа не върши както трябва. Претупва и заспива. Оставил ме е само с един път на ден. А вчера, докато отидох до магазина и се върнах, него го няма. Избяга серсеминът. Ох, нещастната аз. Как ще погледна жените в село? Че и реда при мъжете изгубих. Пращай друг, че няма живот...”
Посиня от яд дон Хуан, позеленя.
„Негодник такъв – изруга по адрес на дон Хорхе – да петни честта на истинските мъже. Поне да беше я излъгал нещо и да си иде. А той избягал... Край с приятелството ни!”
Звънна един телефон и изпрати към доня Милагрос нов любовник. Французинът Ивес.
Минаха обаче два дена и отново получава писмо.
„Здравей, дон Хуан!
Ох, клетата и нещастна аз! С моя си пусти късмет. Пристига при мен мосю Ивес. Елегантен и красавец. Не се бавихме. Направо го въведох... в себе си. Ей, това френският език бил очарователен. Какво изящество, какъв талант. Страхотия. Кавалер. И все ме пита – мадам Милка щастлива? ... Щастлива ли? И ще пита... че аз не помня тъй да ме е любил някой. Хубаво се хваля, дон Хуан, ама завистливо око ли ни погледна, не зная. Излизаме да го разведа из наше село, на кметя Ваньо да го покажа. И минаваме през двора на пряко. Обаче докато сме се опознавали, преваляло. И дворът целият хлъзгав. Вървим и мосю Ивес като се подхлъзна и се строполи на земята. Изрева страшно. Брей, мамка му! На органа ли си седна, бе! – го питам. А той се държи за устата и мучи като гладно теле. Като ги отвори и що да видя, прехапал си езика. Ами сега що? Тъкмо се зарадвах на нов вид любов и ей ти нещастие. Смили се над мен, дон Хуане! Пращай друг! До гроб ще те благославям!”
Поклати пак глава дон Хуан. Замисли се за късмета на непознатата жена. Но прелисти тефтерчето и се спря на поредния любовник, който щеше да И прати. Ето един, който е близък до нейната душа. Руският богатир Серьожа. Вдигна дон Хуан телефона и набра номера му...
Мина отново един месец на спокойствие и сивота. И отново получи писмо от сеньора Милка.
„Здравей, дон Хуан!
Сигурно ти омръзнах с моите писма, ама какво да правя, като все полуфабрикати ми пращаш. С дефекти. Прати ми цял фабрикат, бездефектен. Да ми стопи лагерите, акъла да ми изкара. Да ми начеше сърбежа, че полудявам вече.
Да ти разкажа за Серьожата. Харен човек. Здрав, як като скала. И в онази работа мощен. И нещото му сякаш оръдието на танк. Стреля безотказно. Като дойде и ме видя, само плесна с ръце и рече – Ой, мама! Это, называется женщина! Ама че ми стана драго от тези думи! И като за беля нито една от жените да чуят. Орисия! И като ме хвана, че като ме тръшна... То не беше на земята, то не беше на кревата. Абе където се сетиш. Една седмица не станахме. Само вода пием и се любим. В края на седмицата ходех на оверлог из стаите. Обаче ми хубавоооо...!!!
Викам и него да го покажа из село. Щото нашите селяни, като минават покрай къщи, слушат само охкане и пъшкане. Та да видят истински мъж и любовник. Излизаме и тръгваме. За зла беда (пак ми завидяха сигурно), минаваме покрай „Пеперудите”. Така се казва нашата кръчма. Чуваме - събрали се и купонясват. Серьожата като чу песни и ме завлече вътре. Седнахме и той като опита от нашенската ракия и край. До тук бях. Защо не ми каза, че пиел така. Една седмица не изтрезня. Като се свести, пак ме взе на щурм за седмица и после пак наливаше. Е, да, ама на мен ми трябва мъж да ме работи, а не за интериор в кръчмата. Отпратих го, дон Хуане.
И сега съм тъжна... и загоряла. Ох, как съм... И ми се върти една мисълчица из гънките на тялото. Вместо да ми ги пращаш разни там, що не вземеш да дойдеш ти при мен. Ей тъй, да ми покажеш нагледно за какво те хвалят и търсят. И аз ще ти се отсрамя. Хубаво готвя, дон Хуане, и някои работи ги умея. Хайде, помисли и ако си мераклия – идвай! Всичко ми е отворено за теб. Кака Милка (Милагрос) – настоящая женщина.”
Замисли се дон Хуан. Що да стори? Вечерта си легна, отчете се при доня Хуанита. Обаче не можа да заспи. Стана, отиде до бюрото и написа писмо на един лист.
„Скъпа моя Хуанита!
Оставям те за известно време. Ще посетя далечна земя. Реших, че и други жени имат правото да бъдат щастливи. И аз също на стари години да опитам меда от друг кошер. Знам, че ще се ядосаш, но какво да сторя? Обичам те, но обичам и чуждите жени!
Прощавай и дано някога пак се съберем!
Твой любящ съпруг – дон Хуан”
После си взе куфара, запали колата и замина.
p.s. Този разказ няма нищо общо с действителността. Неговото предназначение е единствено и само за настроение.
© Христо Костов Всички права запазени