Подаръкът
Когато бях дете, получавахме само по един подарък, и то за Нова година. Затова мечтаехме за празника месеци преди това. Пишехме писмо, оставяхме го в пощенската си кутия и чакахме с трепет. Знаехме, че подаръците ги купуват родителите, бабите или дядовците ни, но пак оставаше надеждата, че в празничната нощ се случват чудеса и може да получим и онова, за което мечтаем.
Тази година имах проблем с празника. Колебаех се какво да поискам. Татко беше болен, със заплатата на мама трудно смогвахме, дори се чудех дали да пиша писмо и да го пускам в пощенската кутия.
Имах и проблем с едно момиче от блока. Подозирах, че краде писма от пощенската ни кутия, защото нашата и тяхната бяха еднакви. Ключовете също.
Седмица преди Нова година не бях написала писмо. На пейката пред блока обсъждахме предстоящия празник.
— На мен ще ми подарят пуловер – похвали се крадлата от горния етаж.
— А на мен „Лего“ – предположи момчето от първи етаж.
— А ти? – обърна се към мен съседката ми. – Защо още не си написала писмо за подарък?
— Откъде знаеш? – намръщих се аз. – Да не си ясновидка?
— Защото нищо не казваш – опита се да замаже положението тя.
— Тайна е – отговорих уклончиво и станах. – Трябва да се прибирам.
— Защо – нахалното момиче ме гледаше присмехулно. – Да напишеш писмо ли?
— Трябва да обмислим празничното меню с мама – казах и се затичах към блока.
У дома беше напрегнато. Татко беше намръщен, мама - тъжна. Вечеряхме макарони с извара. Парите не стигаха.
Обичах мама и татко. Знаех, че и те ме обичат. За празника трябваше да измисля подарък за тях. И да поставя на място нахалната крадла.
Направих план. Щях да действам умно и хитро. На Нова година винаги у дома имаше песни и усмивки, а сега властваха тъга и въздишки. Нямаше да го позволя.
Първо щях да украся малкия ни апартамент с хартиени украшения. Бабата на момчето от първия етаж беше детска учителка, щеше да ми покаже. После писмото щях да напиша така, че родителите на момичето над нас да го прочетат и да помогнат на мама и татко – ако бяха добри хора. Нуждаех се и от план Б – ако не направеха нищо. Пари нямах, баба и дядо също нямах. Трябваше да се справя сама.
На следващия ден помолих за помощ симпатичната баба от първи етаж.
— Ела у дома след училище – поощри ме тя.
По време на междучасията съчинявах наум писмото, последния час го написах на лист, изгорих му краищата, както бях гледала да правят големите, и стана красиво. В него споделих, че за себе си не искам нищо, но моля за подарък на мама красив шал като на съседката от горния етаж, а за татко от специалните инжекции, които се купуват с долари. И ако може портокали и лимони за татко, че има нужда от витамини.
Пуснах писмото в пощенската кутия на момичето от горния етаж, уж по невнимание.
Възрастната жена от първи етаж ми показа интересни модели украса. В кухнята ѝ миришеше вкусно и попитах смело:
— Случайно да знаете рецепта за вкусен сладкиш с малко и евтини продукти?
— Разбира се – усмихна се тя. – Нужно ти е бурканче сладко, чаша брашно, малко олио и шепа ядки. Имаш ли у дома?
Замислих се. Май имахме.
— Чудесно – ето ти рецептата. – Ако имаш въпроси, питай.
Със сигурност щях да имам. Бабата на момчето от първи етаж беше златна. Жалко, че толкова рядко им гостуваше.
На другия ден украсих стаите. Дори татко се усмихна. Следобед направих сладкиш. Мама ме прегърна благодарно!
Остана да измисля основно ястие. На следващия ден попитах жената от първи етаж дали има рецепта за нещо солено, като за празник, но:
— С малко и евтини продукти - усмихна се тя и ме прегърна. – Баница с коприва как ти звучи?
Кимнах в съгласие. Все пак живеех на юг. Зелена коприва имаше дори зад блока. Сложих ръкавици и набрах един плик за нула време.
Междувременно момичето над нас често ме засичаше по стълбите, но мълчеше и не се заяждаше с мен. Мълчах и аз.
На 31 декември помогнах на мама да изчистим къщата. Приготвихме заедно баница с коприва. Извадихме домашен компот и туршия - бяхме готови с менюто. В 12 часа се прегърнахме и си пожелахме следващата година да бъдем здрави всички.
Позвъни се и аз притеснено се обърнах към татко. Нямахме пари за коледарите.
— Спокойно – ще им дадем каквото има на масата – успокои ме татко.
Отворих вратата – на прага стояха момчето от първи етаж, баба му, момичето от горния етаж с майка си и баща си. Всеки от тях държеше пакети с подаръци. За мама имаше красив шал, точно като на госпожата от горния етаж, за татко - цяла кутия от лекарствата, които му бяха нужни, а за мен - дебела кулинарна книга с комплект за готвене. Поднесе ми ги бабата на момчето от първи етаж с пожелание да стана мастър шеф. А момичето от горния етаж ми поднесе дебел пакет с панделка – вътре бяха всички откраднати писма от моята братовчедка. Извинително се усмихна и ми даде ключовете от пощенската кутия.
— На нас Дядо Коледа ще ни донесе друга – обясни тя и наведе глава.
Прегърнах я и сипах на всички сок от домашен компот от праскови.
Пяхме, смяхме се, бяхме щастливи. Тогава разбрах, че добрите съседи са най-хубавия подарък за едно семейство. След здравето.
©Илияна Каракочева – Ина Крейн
из книгата "Усмивки от светлото детство"
разкази за деца и юноши
ИК"Многоточие" - 2024 г.
© Илияна Каракочева Всички права запазени