Много е важно да се научим, че нямаме право да влизаме и излизаме от животите на хората всеки път, когато си пожелаем... ЗАЩОТО ПОНЯКОГА Е ТОЛКОВА КЪСНО ДА СЕ ИЗВИНИМ!Лъжем - повече от необходимото дори и живеем скрити в собствените си илюзии... Искаме цветни хора, а заживяваме с удобните... и нямаме сили да променим мястото, на което стоим... Говорим тежко, безсмислено често, безчувствено почти... А колко хубаво би било да вдигнем очи и да кажем две думи само, но стигащи в дълбокото на Сърцето... и идващи ОТ СЪРЦЕТО...
Утро е!
Небето все още лениво протяга ръце нагоре - опитвайки се да докосне звездите, завили се с облаци, в които са втъкани моите мечти... Върховете на пръстите му докоснаха петичките на една малка и почти отвита звездичка, която в съня си по детски се разсмя. Небето се усмихна и повтори това (този палав жест) с идеята да чуе отново този смях... Звездичката се размърда и замириса на бебе... Из под пуха от облачен блян се подаде почти изцяло едно розово краче с гривнички, които наподобяват усмивки и пръстчетата му затанцуваха палаво и закачливо. Малките им ноктенца блестяха (сякаш посипани с магичен прах)... Голямото Небе целуна малкото краче с особена благост и чиста радостна роса заблестя на Земята - и Земята се разсмя...
Отворих очи и видях как Небето си играе с моето краче и как търсещо, и искащо наднича под завивката ми... Голямото, огромното, великото Небе бе завряло глава между краката ми и играеше с мен на Ласка - вече престанах да се смея... Изчезна съня. От гърдите ми се отрони хрипкав стон и плахият ми глас изчезна( скри се, уплашен от толкова страст)...
Буря дива облада душата ми в безумна сласт! Неотразената Нежност сковала гласа на моята потребност да съм любена напористо се стече от ръцете ми...
Закрещяха очите ми и застенаха в жажда! Закрещяха мечтите ми и се заблъскаха отчаяно една в друга...
Завъртях се в буря от неизживяна сласт и направих опит да летя.
Погледнах Самотата стояща в ъгъла на стаята и хихикаща в шепи, и гнусливо плюх встрани...
Буря дива облада Душата ми!
Отворих очи и видях Небето как заприлича на Теб...
Гледам - алчно вперила поглед в потрепващите ти вени и си представям как тези силни ръце ме притискат и силно, и нежно...
Наслаждавам се на леките извивки на устните ти- образуващи се, когато промръдват като фина реакция на всеки мой жест, на всяка моя мисъл...
Заровил глава между краката ми и нежно обвиващ ме с дъх на Любов, сякаш ме поливаше с топла вода и между капките топлина усещах аромат на пролетни цветя...
( Навън е Зима, а в мен Лятото гукаше на всичко, което надничаше през моя праг...)
Утро е!
Събуждам се и чувствам твоята реална ръка преметната през корема ми... Усещам я тежка и силна, и тази тежест бих искала да чувствам винаги( дори в съня... ) Голямата ти длан е обхванала меката плът и топлината от пръстите ти се стича по вътрешностите ми като жива струя... Усещането за сигурност и закрила- за щастие, за притежание, за цялост се излегна на леглото до мен и спокойно заспа отново... Заврях се, свих се в Теб искаща и покорна... Дъхът ти уравновесяваше пулса ми и като едно малко бебе, искащо да цица, се скрих в гърдите ти... Слушах Сърцето ти на Мъж. Слушах всеки звук. Толкова дълго те мечтах, че сега, когато те вдишвам не зная дали съм жива, или вече съм на Оня Свят...
И плача, и се смея...
Ти си мой - аз съм твоя и това е факт.
Утро е!
Обърнах се и надникнах в очите ти.
Там видях собственият си учуден поглед и много преданост - себе си видях...
(... И оная приказка дето казва, че ние гледаме хората с нашите очи и виждаме това, което искаме да видим мина през мен - накара ме да се усмихна...)
Всъщност - за пореден път осъзнах как ние сме едно и също, живеещо в много тела...
Аз съм Ти и Ти си Аз...
Гледам в очите ти, толкова жадни... Навеждам главица в страни и сякаш искам да се влея в теб... Ще вляза чрез устните ти, чрез всяка пора на тялото ти, чрез съзнанието ти... Слухът ти ще обладая и ще чуваш само моя глас!
Малко облаче и перлен, нежен дим - докосващ плахо чистите ми мечти.
Ласка - увличаща мислите ми в бяло и тъга - танцуваща из мекия поглед на кафевите ми очи...
Стоя и стена в изгнанието си самотно. Тръпна с очакване да заблести почти заспалата Надежда
(изгубила я бях, някога, преди...)
Див крясък на паун и нощни пеперуди, увиващи прашливите си криле с въже от плевел...
ЗАЩО ПАК ПИША В САМОТА.
Нима не ми омръзна да гледам в празното пространство и да чакам все туй що не идва...
Нима не ми омръзна да разкъсвам ръцете си всяка нощ и всеки ден...
Събирач на невъзможности съм явно. Идиот голям. От толкова вероятни мъже аз избрах Теб - моят блян, някаква неясност, неизясненост някаква.
Стоя пред клавишите и не виждам Небето - чувствам го...
Приближавам се към Него и пак се завръщам...
© Л-Е Всички права запазени
Утро е! Усмихни е! Идва нов ден!