В далечината се чуваха крясъците на чайките. Слънцето бавно потъваше, давейки червенината си в морето.
 Далече, някъде навътре в скалите, стоеше Тя. Недостижима като русалка. Дългите й, огнено червени коси, се спускаха по черния шал, обгръщащ раменете й, и стигаха до кръста. Стоеше неподвижна, навела глава над бездната. Скалите бяха отвесни и стръмни, под тях бушуваше безпощадната и всепоглъща вода. Едно полюляване само - и... край -  безкраят я очакваше. Но тя не помръдваше. Затворила очи, стоеше неподвижно. В ръцете си стискаше пръстена. Сълзи се стичаха по красивото й, пребледняло лице.
 Вятърът си играеше с косите й, но тя не усещаше. Нямаше вятър, а само спомен за докосване; нямаше слънце - всичко бе мрак; нямаше време - то спря преди няколко дни.
 Нямаше нищо.
 Само една голяма болка, която стягаше гърлото, стигаше до сърцето и чрез кръвта изпращаше по цялото тяло тежестта си.
 Не чуваше гласът на чайките, песента на вълните, смеха, идващ от плажа.
 В душата й кънтяха само две думи: "Отиде си!" и споменът за едно болнично легло и прикованото за него момче.
 Не помнеше как и защо. Не помнеше кога - вчера, онзи ден, преди седмица...
 Оттогава насам нямаше ден и нощ, нямаше нищо и никой! Всичко се сливаше в един кошмарен сън: хора, облечени в черно; кръстове; цветя; бели престилки и хапчета, от които май заспиваше, за да сънува пак същото; свои и чужди, които я прегръщаха - дори не помнеше кои бяха те и какво й говореха.
 Сълзите напираха, тя не само плачеше, тялото й се разтърсваше от силни хлипания, всяко от които се откъсваше като камък от безутешната й душа.
 За момент тя се свести от спомена. Отвори очи и погледна към морето. Изправи се и се приготви да скочи, но се усети - сложи отново пръстена на безименния си пръст - там, където му бе мястото... Искаше и в безкрая да бъде негова съпруга!
  Затвори очи и се приготви...
Но нещо вътре в нея трепна. Инстинктивно сложи ръка върху корема си и го усети. За първи път го усети... То й напомни за себе си, за любовта след смъртта. Онова малко човече, което живееше в нея и в което щеше да живее и Той.
   Усмихна се... Той живееше в нея!!! Тя и Той щяха да бъдат заедно - да се родят отново в едно тяло. В едни очи, които щяха да я погледнат след няколко месеца. В едни устни, които ще имат неговата усмивка. В едно сърце - събрало Любовта на двама им в едно.
  Усмихна се, обърна гръб на бездната и тръгна към бъдещето. За да живее Любовта!!!