В далечината се чуваха крясъците на чайките. Слънцето бавно потъваше, давейки червенината си в морето.
Далече, някъде навътре в скалите, стоеше Тя. Недостижима като русалка. Дългите й, огнено червени коси, се спускаха по черния шал, обгръщащ раменете й, и стигаха до кръста. Стоеше неподвижна, навела глава над бездната. Скалите бяха отвесни и стръмни, под тях бушуваше безпощадната и всепоглъща вода. Едно полюляване само - и... край - безкраят я очакваше. Но тя не помръдваше. Затворила очи, стоеше неподвижно. В ръцете си стискаше пръстена. Сълзи се стичаха по красивото й, пребледняло лице.
Вятърът си играеше с косите й, но тя не усещаше. Нямаше вятър, а само спомен за докосване; нямаше слънце - всичко бе мрак; нямаше време - то спря преди няколко дни.
Нямаше нищо.
Само една голяма болка, която стягаше гърлото, стигаше до сърцето и чрез кръвта изпращаше по цялото тяло тежестта си.
Не чуваше гласът на чайките, песента на вълните, смеха, идващ от плажа.
В душата й кънтяха само две думи: "От ...