В името на розите

...

  Точно в този днешен ден, в който тя отиде на гости на богатата си приятелка и се разхождаше по улиците с най - красивата си червена рокля, тя се дипломира в университета и срещна любовта на живота си.

Първата среща

 ( 2 част)

      Имението, в което се намираха двете приятелки беше най - голямото в региона. Тази къща приличаше на кралски дворец, разполагаше с два басейна - вътрешен и външен, простираше се по средата на най - красивата градина, която можеше да види човешкото око. Там си бяха намерили подслон най - прекрасните, редки и екзотични растения. Езерото беше на сто метра от края на градината. Гостите на мансиона не биваха допускани до задната част на двора, без придружител , защото иначе рискуваха да се изгубят в лабиринта или ако случайно излязат от него да прекарат нощта в гората, макар и облегнали се на нейния вход. Само собствениците на този приказен замък и техните приближени, а най - вече слугите и приятелите на г-ца Мериан, знаеха как да се измъкнат от лабиринта без да ги сполети някое нещастие. Мериан беше дъщерята на господаря, г-н Толедо. За него Мери, беше второто слънце, което огряваше тази земя - ангелът с руси коси и сини очи, който ще опази и съхрани семейното богатство, но по - важното морал и ценности. Най - добрата приятелка на Мери се наричаше Роксана. За Мериан тя беше като сестра, за нас тя си беше Рокси  - а именно чернокосата жена с нежни изумрудени очи и с открита същност, която със своя опасен чар и лунна светлина ще ръководи развитието на нашата история.

     Сега двете най - добри приятелки, лежаха на тревата и си почиваха, взирайки се в облаците. Така правеха всеки път, когато се виждаха още от малки и особено във важните моменти от живота им като този  - днес те бяха радостни и горди от себе си. И сега след като двете туко - що се бяха дипломирали, решиха да си припомнят за гимназиалните години и отново да си споделят своите очаквания за живота и любовта, точно както бяха направили преди 9 години. След като Мери се замисли, тя се надигна и след кратко мълчание попита приятелката си :

    - Приятелко! - Рокси погледна Мери в очите - Преди 9 години ти зададох два фундаментални въпроса, на които човек рано или късно трябва да им намери отговори...или поне да се опита - Как си представяш да изживееш живота си и какво смяташ да направиш като срещнеш любовта? Сега искам пак да ти задам тези въпроси? - Рокси без да се замисли и отговори:

    - Сестричке, както направих преди 9 години ще ти отговоря на тези въпроси, споделяйки чувствата си относно тях. Животът е проклятието, което човекът трябва да изживее, така сякаш всеки ден му е последен. И трябва да го изживее щастливо. Да му се радва. Да се смее. Да чувства. Да страда. Да плаче. Да крещи, защото колкото и пъти човек да получава шансове да започне живота си отново, животът е само един. Човекът, за да бъде щастлив трябва да живее според своята вяра, убеждения и ценности. Да има безгрижно детство и пробуждащо юношество. Да учи това, което му е на сърце. Да се реализира професионално. Да бъде обграден от приятели и любов, за може да има сили да се изправи срещу лошото, защото има много лошо в този свят, но щом го има лошото, има го и доброто. Да търси и да се наслаждава на богатствата на живота, защото животът макар и да е проклятие е единственото, което имаме, без някой да може да го оспори и точно поради това той ни е скъп и трябва да се изжвее Скъпо, независимо от социалното или екзистенциалното положение. Човекът, за да е щаслив трябва да притежава не красотата, а красивото в нещата от живота и от него самия - в излишък, да се харчи и най - важното да се раздава, да даде на ближния си всичко което има, цялата любов на която е способен, за да може да управлява живота си. А що се отнася до любовта в библията е казано„ Възлюбени, да се любиме един другиго, защото любовта е от Бога: и всеки който люби, роден е от Бога и познава Бога, който не е любил, не е познал Бога, защото Бог е любов„*(1). Любовта, приятелко е нашия живот, такъв какъвто си го направим. За мене те са еквивалентни. Те са близнаци - сродни души, които вървят заедно ръка за ръка. Има различни видове любов и човек трябва да ги търси, за да ги почувства всичките. Да ги изстрада, да им се наслаждава, защото те са нашето щастие. Любовта е единствената сила, която ни позволява да живеем. Единствената светлина, която никога не ще изгасне, щом веднъж ни освети. Тя осмисля това, че животът е проклятие, защото тя също като живота е скъпа. Тя е всичко, което имаме и всичко което нямаме - цялото ни притежание. Единствената разлика между двете обаче е, че докато животът е проклятието, което трябва да се изживее, любовта е благословията, която трябва да се изпитва всеки божи ден, докато свят светува. Тя е единствената благословия, която оправдава факта, че ние съществуваме и че живота ни е проклятие. Тя е единственото, което времето няма да изтрие и да забрави. Библията ни учи, че за всичко си има време - при последните си думи, тя извади от чантата си едно листче хартия, което тя показа на Мери преди девет години и което кръстникът и беше дал в наследство на смъртния си одър и на което пишеше:

           „Има време за всяко нещо, И срок за всяка работа под небето:

Време за раждане, и време за умиране;

Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;

Време за убиване, и време за изцеляване;

Време за събаряне, и време за градене;'

Време за плачене, и време за смеене;

Време за жалеене, и време за ликуване;

Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни;

Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;

Време за търсене, и време за изгубване;

Време за пазене, и време за хвърляне;

Време за раздиране, и време за шиене;

Време за мълчание, и време за говорене;

Време за обичане и време за мразене;

Време за война, и време за мир.

Каква полза за онзи, който работи От онова, в което се труди той?

Видях труда, който даде Бог на човешките чада, за да  се трудят в него.

Той е направил всяко нещо хубаво на времето му.” *(2) 

         - Защо библията ни учи, че за всичко си има време?- За да разберем, че макар да търсим любовта, макар не винаги да можем да я видим или да я усетим - тя винаги е с нас и ни очаква, затова и ние я чакаме, докато не реши, че е дошло времето отново да я изпитаме.  За нея времето не съществува. Тя е вечна и не се забравя. Докато ние хората се любим един друг, тя гарантира за нашето съществуване, гарантира дори за това след нас, гарантира безкрайността и абсолюта. Тя е това, от което се нуждаеш. Тя е красотата, пътя, тя е съдбата. Тя  е раждането и смъртта. Тя е не само живота, но и единственото истинско нещо, великата реалност, истината. Тя е свободата, лудостта и отдаването. Тя е борбата, провокира всички чувства и състояния. Тя ни прави човеци и тя е цялото пространство на нашата обител, целия ни свят. Мери, приятелко...тя е единственото, което съществува!!! - завърши накрая Рокси своето ораторско есе, поглеждайки към момчето, което ги наблюдаваше през цялото време, стоейки в началото на сто метровата пътеката и което сега тръгна към тях с усмивка. В продължение на секунди двете изпаднаха в мълчание и след като Рокси се замисли, сякаш обвинително попита приятелката си.

            - Като заговорихме за любов сестро, кой е този красавец, който идва към нас?

            - Братовчед ми! - отвърна Мери.

       В този момент отговора на Рокси си вече беше чисто обвинение.

 - И защо, за Бога не ми каза че любовта на живота ми е сред твоите роднини...?!

...Следва продължение...