Лятото прегръщало есента. Септември се усмихвал от календара. Дърветата започвали да сменят премяната си, окъпвайки се в огнени цветове. Нощите вече не били така горещи, а студеният вятър все по-често се разхождал наоколо. Щъркелите вече ги нямало, лястовичките също тръгвали на път. Всички прелетни птици отлитали към топлите страни. Освен една.
Малкият пчелояд стоял в тясната клетка, близо до прозореца. Слънцето жално галило с лъчите си шареното му оперение, опитвайки се да го успокои. Той бил много тъжен, виждайки как семейството му тръгвало на юг, оставяйки го на това мястото, където зимата скоро щяла да дойде. Опитвал се не веднъж да излезе от капана, в който бил затворен, но не можел да се измъкне. Не му оставало друго, освен да гледа през решетките на клетката към синьото небе, изпращайки със сълзи в малките си очички, своите близки.
Преди няколко дни пчелоядът открил пчелен кошер на едно дърво. Не казал на никой от приятелите си за него, за да може сам да изяде всичката храна. И когато отишъл там, бил нападнат от черен котарак. Дори не успял да си хапне и една пчела. Тогава се появил един човек, който прогонил злия котарак и спасил птичето. То искало да отлети надалече, но не можело. Крилото му било наранено и дори не можело да се вдигне от тревата. Човекът го взел в ръцете си. То се страхувало много, не знаело какво ще му се случи. Мислило си, че човекът ще го убие, но той се погрижил за раненото му крило и го затворил в една клетка. Давал му храна и вода, но не го пускал да си отиде, дори когато птичето вече можело да отлети.
Човекът бил млад художник. Искал да нарисува красивия пчелояд, но все не можел да открие точните цветове, с които да довърши картината си. Стоял с часове пред платното до клетката с птичето. Рисувал с молива си, после смесвал какви ли не бои в палитрата си, но все бил недоволен. Не можел да направи същия син цвят, като коремчето на пчелояда, нито жълтия, като този на шията му или огнените краски по крилцата му. Затова го държал в клетката, опитвайки се да го нарисува. Но художникът въобще не обръщал внимание на това, че лятото си отивало, семейството на пчелоядът отлитало на юг, а той оставал в България, в една клетка близо до прозореца на ателието.
Минавали дните, седмиците. Зимата била все по-близо. Пчелоядът гледал през стъклото, което го деляло от света, към който искал да се върне. Наблюдавал как небето губило красивия си цвят и потъвало в сивите нюанси. Виждал как дърветата се оголвали и се натъжавали, заради идващия студ. От комините на къщите започвал да се извива пушек, свободен, устремен към небесата. Ах, как му искало на пчелоядът и той да полети така!
Липсвала му свободата. Липсвало му семейството му. Липсвали му топлите ласки на слънцето. Ставал все по-тъжен с всеки изминал ден. Малкото му сърчице било свито от мъка при мисълта, че никога повече няма да види света от високо. А толкова много обичал да се рее из облаците, да пърха с малките си криле, усещайки аромата на свобода. И сякаш тази тъга го променяла не само отвътре, но и отвън. Сякаш красивите ярки цветове на оперението му, започвали да губят своя блясък, своята красота. В клетката пчелоядът вече не бил така ярък и привличащ вниманието с шарките си. Бил просто една тъжна птица.
Един ден, художникът забелязал, че птичето, което се опитвал да нарисува, вече не му харесвало толкова много. Осъзнал, че цветовете му не са такива, каквито са били преди. Почувствал се виновен. Седнал на един стол до клетката и наблюдавал тъжния пчелояд. И той се натъжил.
- Никога няма да мога да те нарисувам – казал художникът на птичето. – Никога не успях да открия точните цветове, защото те постоянно са се променяли. Красивото ти оперение е ставало все по-сиво и по-тъжно с всеки изминал ден. Но аз не го забелязвах. – Една сълза се претърколила по бузата му. – Аз отнех красотата ти, когато те затворих в клетката. Прости ми!
Станал, доближил се до прозореца и го отворил. В ателието влязъл студен въздух, а от небето започвали да се сипят снежинки. Първият сняг. Художникът взел клетката и я оставил на перваза на прозореца. Отворил малката вратичка. Наблюдавал пчелоядът, който побързал да отлети навън. Бил нетърпелив да се почувства свободен.
Но не знаел на къде да тръгне. Кацнал на една жица и се замислил. Семейството му вече било далече, в топлите страни. Били изминали месеци, откакто тръгнали на път. Решил, че трябвало да опита да ги настигне. Не искал да остане сам в тази страна. Вече бил извън клетката и щял да лети колкото било нужно, за да се събере отново със семейството си. И разперил крилете си, поемайки на юг.
Усещал как зимният вятър сковавал малкото му телце от студ. Снежинките падали по перата му и ги намокряли. Всичко около него било сиво и потънало в мъгла. Но пчелоядът не мислил да спира да лети. Вярвал, че ако не се отказва, ще достигне до топлите страни, където били близките му.
На следващия ден художникът излязъл на разходка из града. Снегът бил повил в бяла пелена всичко наоколо. Колкото и студено да било, красотата на зимата се била проявила в пълната си светлина. Вълшебната магия на този сезон се била спуснала на земята предишната нощ. Докато се разхождал из белия парк, художникът забелязал нещо в снега. Доближил се и видял малкия пчелояд. Бил замръзнал, а крилцата му били разперени така, сякаш копнеели за своя последен полет. Художникът взел мъртвото птиче в ръцете си и скръбта разбила сърцето му. Заплакал...
Край
© Боян Боев Всички права запазени
Имам истории с хубав край, но сякаш тези, които са по-тъжни, са ми по-близки и изразяват много по-силни чувства... А според мен, ако в едно произведение не се влага чувство, то е обречено...