Всичките тези хубавици в кокошарника, барабар с петела, аз съм измътил. Не като оня герой на Мопасан, гдето жена му го накарала да мъти в леглото, а в инкубатор. Но да не се връщам толкова назад. Двайсетина кокошки са – коя от коя по-гиздави, гащати, качулати…А петелът! Мале, мале… Да беше изсипала жена ми по Великден всичката останала боя върху него, нямаше да се получи тая шарения! Цял ден скача от кокошка на кокошка, а през малкото време, прекарано на собствените му крака, извисява глас като селски глашатай.
Завчера влизам да нахраня тая прекрасна моя стока. Нахвърлях жито, струпаха се… кълват като за последно. Само петелът се прави на мъж – не бърза да яде, а все отстъпва място на кокошките. Намери отърколило се зрънце настрани, клъвне, пусне…ко, ко, ко… Сякаш, ако не е той, гладни ще останат…
Клякам и се опитвам да погаля най-близката. Тя се дърпа леко, но после решава да ме изтърпи, вместо да прекъсва пиршеството си. Опипвам гушката ѝ, да проверя колко е пълна вече. Говоря ѝ: „Ху ...