Седя на дивана и допивам бутилката бяло вино. Пуснала съм си приятна музика и съм запалила ароматни свещи. Облякла съм най-хубавата си червена рокля. Сложила съм си и от яркочервеното червило. Накъдрила съм си косата. А ти си до мен и ме гледаш право в очите. Споделяш ми нещо. Мисля, че ми казваш, че тази вечер съм много красива. Приближаваш се по-близо до мен. Усещам парфюма ти. Остър и предизвикателен. Като теб самия. Целуваш ме по врата. Аз те гледам и се опитвам да избягам от себе си. Залъгвам се, че не те искам. Казвам ти, че не трябва да бързаме, защото нощта още не е започнала. Ти ми се усмихваш хитро. Знаеш, че те цитирам. Аз също ти се усмихвам. След малко вадиш стихосбирката на Дамян Дамянов и започваш да ми четеш тихичко с дълбокия си плътен глас. Добре знаеш какво обичам. Аз се размеквам вътрешно, но все още удържам фронта. След малко затваряш книгата, и ме гледаш право в очите. Аз се засрамвам и поглеждам надолу. Ти ме хващаш за брадичката, усмихваш ми се, и повдигаш лицето ми. На него се изписва срамежлива усмивка. Ти не издържаш и ме целуваш нежно по устните. Изведнъж тока спира. Единствената светлинка в стаята е от ароматните свещи, и блясъкът в красивите ти кафяви очи. И двамата лягаме на дивана. Прегърнати сме. Чувам ритъмът на сърцето ти. Бие дори по-силно от моето. Това ме успокоява и ме кара да те прегърна още по-силно. И двамата мълчим. Но осъзнах, че тишината, споделена с теб, ми е много по-ценна от разговорите с когото и да било. И всичко е толкова прекрасно и истинско. Но само в съзнанието ми…