В очакване на дъждовния донор /Нужда от любовна трансплантация/ Суха и напукана земя, пустиня, необятна и съвсем сама, дори кактусите са пресъхнали под палещото слънце, не видели и капка дъжд... Тази скована необятност, тази студенина, лъхаща от пясъчните дюни, тъгата, пропита във всяка песъчинка, тази самота... Нима това може да се нарече сърце?! Копнеещо за капчица обич, жадуващо за любовен трепет и за онези красиви пеперуди, пърхащи в корема... Този студен, а иначе толкова горещ пясък чак се рони от сивота и еднообразие – така се рони и сърцето ми... А вечер празнотата се усеща най-много, когато няма дори звезди до тъжната луна – има само изсъхнали мечти, красиво умряли спомени и далечни фантазии... Ах, тази тъжна луна... Жестоката нощ, толкова отблъскваща и сковаващо студена, толкова властна, а в същото време безжизнена, бавно умъртвява всеки копнеж и всеки порив на вятъра... И когато си мисля, че съм се спасила от нощта, идва жестокото слънце и всичко се повтаря отначало.Нима иска ...