Когато нощем изгубиш вярата в доброто, когато светът се откъсне от дланите и тихо си отиде от теб, когато животът изгуби дирята ти сред хаоса от желания, тогава тихо погледни към звездите и виж моя силует. Блед като сянката от "някога", блуждаещ като отхвърлена комета, сам като нощна птица... Погледни в очите ми и затвори своите, за да ме видиш сред сънищата си, за да докоснеш пак ръката ми... както "някога". За да можеш със своята да ме прегърнеш и да отмиеш болката в очите си, за да снемеш тъгата от плещите ми.

Когато нощем палиш поредната цигара, когато тихо димът се просмуква в плътта, когато безсмъртно отпиваш от тежката чаша, когато виното горчиво се влива в кръвта ти, тогава ме виж както "някога". И в дима рисувай лицето ми, и в червеното лустро търси сърцето ми. И ме виж в полумрака, когато зениците се свиват от вик, когато писъкът ми се слива с твоя, тогава ме потърси сред оня свят... оня свят на "някога"... И тихо, сред мъглата ме питай бях ли щастлива, и питай ме труден ли беше животът. И тогава аз ще те питам, ти къде си била и колко пъти си плакала, а колко още си се усмихвала... И колко пъти си ме мислила, а аз колко пъти те сънувах...
Защото... да, труден ще бъде животът, в сълзи ще давим пътя напред, защото в усмивка ще се крием от "някога" и в щастието си ще крадем от тъгата...

Защото, когато вечер те срещна в съня, когато тихо те видя сред звездите и още по-тихо хвана ръката ти, тогава ще те прочета и ще те видя истинска. И ти ще потръпнеш от болка, и аз ще извикам в тъга... Защото, когато дойде бялото време, когато косите посивеят от толкоз сълзи, тогава пак ще се срещнем на някоя улица и от забрава сляпо ще отминем... Но объркани от толкова лутане, уморено очи ще извърнем в спомен за нашето "някога", в спомен за стари любови, в спомен за младите дни... И тогава ще те питам, ти дали беше щастлива и колко пъти си плакала, и колко ли още в усмивка си греела. Дали срещнала си оная любов, дето толкова пъти мечтахме. А ти ме питай къде съм била и колко чужди ласки съм дарила, колко пътища съм губила и колко пъти била съм щастлива...

Защото, когато нощем изгубим вярата в доброто, когато светът се срути от раз и мислите далеч са от живота, тогава тайно, с очи, вперени в небето, ще търсим нечии студени ръце и ще молим за капка нежност... Защото твърде кратко живеем и твърде дълго в гордост се кълнем. Защото доста често забравяме, че можем да обичаме. И доста тъжно се питаме колко сме сгрешили, а Боже, колко пъти сме простили...