В полите на Витоша
Небето над планината беше прозрачно. Слънцето огряваше снежните върхове на Витоша. Те излъчваха ослепителна белота, която заслепяваше всеки, който погледнеше нагоре. Вековните борове, смърчове и ели, бяха надянали дебели зимни кожуси и при всеки повей изсипваха дъжд от снежинки, които вятърът отнасяше към небето. Небесната синева беше кристално чиста, като душата на дете. Китното селце в полите на планината беше захлупено от дебелия сняг и само тук там някой комин подсказваше с тънка струя дим, че тук има живот. Кучешки лай пронизваше величествената тишина, само когато чевръста стопанка речеше да прескочи до съседка, минавайки през „комшулука”. Стоката беше прибрана в обора, пъстроцветни петли с червени гребени се разхождаха навън, а кокошките кудкудякаха в кокошарниците, кацнали на дълги пръти.
В близост до лесничейството, досами пътя, водещ към водопада, имаше кокетна къщичка, с огромни прозорци, запердени с вишневи завеси. Коминът бълваше пушек като параход, пътек ...