Последния ден, преди да отпътуваме за България, посетихме Опатия - много известен курорт, населен с прекрасни австрийски вили. Времето бе слънчево, а панорамният път минаваше успоредно на морския бряг. Слънцето блестеше над морето. А наоколо - зеленина. Вече бях престанала да й се удивлявам.

      Моите спътници съвсем осезателно се бяха предали на носталгията, съдейки по интереса, с който проследяваха някакъв концерт в чест на Кирил Икономов и Мая Нешкова по видеото.

      Всъщност, само гледано от автобуса, времето изглеждаше топло. Доста силен бръснещ вятър ни подгони по улиците. Опатия е разположена на хълмове. Прекрасни хотели, някои - като от сметанова торта - типичната австрийска архитектура от началото на 20-ти век, а може и от преди това. Катедрала, разположена на хълм, с многобройни стръмни стъпала...

      Имаше туристи, като нас, но не много. Тръгнахме по кея. Морето се разбиваше в краката ни. И едва сега разбрах какви са били тези дървета с неопадали кафяви корони, които толкова ме очароваха. Ами да! Дъбове! После от интернета разбрах, че имало и листопадни, и вечнозелени видове! Листата на "хърватските" са по форма нещо средно между "българските" и буковите. И жълъдите им са по-тънки и източени от нашенските.

       Повечето от магазинчетата за сувенири по кея работеха. Влизахме и разглеждахме джунджурийките, които хич не бяха евтини.

      В Опатия си имат и Алеа на славата - плочник със звезди, на които са изписани имената и рождените дати на хърватски знаменитости.

      Влязохме и в прекрасната ботаническа градина на Вила Анджолина. Това е първата австрийска вила, построена в Опатия като подарък за любимата съпруга на някой си австриец. Чак се учудих, че не се късаха билетчета, за да посетиш тази красива градина с исполински дървесни видове - палми, гигантски фикуси и много други, които изобщо не познавахме. Няколко алеи кривуличеха между дърветата. Имаше и пейки и фонтанчета. И всичко това - по австрийски много добре поддържано.

       Студът ни подгони към автобуса по-рано от определеното време. Предстоеше ни път за към България.

        Много ми се искаше да намеря на картата името на онзи дълъг-предълъг тунел, който свързва Истрия с останалата част на Хърватска, но не успях. Пропътувайки през него, почти магически внезапно се озовахме в снежната прегръдка на изключително сериозна зима, с минус 20 градуса навън и картина в различни нюанси на сиво-бялото - борове, затиснати от тежки пластове сняг и снежни въртопи пред стъклата на автобуса.