В съня си

Тя сънуваше. Сънуваше прекрасен сън. Не искаше да се събужда. В съня си усещаше ръцете му по тялото си. Те я караха да пламва. В съня си усещаше и устните му. Топли и неустоими, те я завладяваха. Караха я да се разтапя. В съня си усещаше и езика му. Той я покоряваше. Заради него тя забравяше всичко и всички. Съществуваше само „сега” и единствено нещата, които правеха, имаха значение. В съня си усещаше тялото му до нейното. Само мисълта за това, че е до нея, я караше да се чувства като с навита пружинка, а тялото му… О, колко лесно можеше да свикне да заспива в прегръдките му. И как я възбужда…

В съня си тя го докосваше. Усещаше как той се напряга под нея. Изпиваше го с очи, запомняше с пръсти всяка малка подробност и алчно я прибираше. В съня си тя го целуваше. Устните й обхождаха лицето му, врата му, гърдите му. Не продължаваше, за да удължи сладкото мъчение; за да е по-сладко, по-запомнящо се след чакането. Езикът й обхождаше местата, откъдето бяха минали устните й. Оставяше сладостни следи по кожата му. Тя усещаше, че това му харесва. Чуваше, че му харесва. Не можа да се сдържи… Зъбите й като че сами захапаха леко зърното му. Чу как той рязко си пое дъх. Езикът й започна да си играе. Устните й го засмукаха. А ръцете й водеха своя отделна игра, надолу по тялото му. Някакси, неусетно, тя се озова върху него. И това й харесваше. Отпусна се внимателно. Започна да се движи леко. Харесваше й какво се изписва по лицето му. Ръцете й бяха по тялото му. Придобила смелост, си позволи да се движи по-бързо. Усмивка изгря на устните й, даваше му нещо…

Тя рязко отвори очи. Усмивката, неискана, неканена, се стопи в мрака на самотната, студена стая. Гърлото й се сви, очите се изпълниха с болка. Щеше ли да спре? Щеше ли този сън, този спомен да спре да я навестява всяка нощ? В късната нощ, в лепкавия мрак тя лежеше и мразеше. Мразеше ситуацията, мразеше света, мразеше него, за това, че не желае да рискува, мразеше и себе си, за това, че е позволила на себе си да стигне до тук. Обърна се и сякаш се сля с мрака…