линасветлана (Лина - Светлана Караколева)
837 12255
22.07.2021 г., 21:22 ч.

 В тъмното 6 част 

  Проза » Други
647 2 10
Произведение от няколко части « към първа част
2 мин за четене

Под крилото на Вятъра, там, където синьото на небето потъва в каменистата пазва на земята, на място, благословено с липсата на асфалт и с присъствието на море, гордо, над дома на Шмръц, се издига тотемът на Бабиния клан – ветропоказател с формата на слънце, но с бели лъчи, като листи на ненаписана книга. В порива на въртеливото движение, жуженето му напомня пчелен кошер - сигурен знак, че около делата на думите се въртят хора, способни да стъкнат със съмишленици лагерен огън и освен да разказват край него истории, умеят да живеят, вслушвайки се в изреченото от някой друг.

 

- Да видим дали правилно разбрах – рови Шмръц с една от Бабините куки въглените. – Намерила си Онзи, който знае кога Неволята и Любовта се срещат, и си му дала от цветето на живота, и после, като се е препънал и паднал си го прибрала в къщата си? Оставила си го сам и си хукнала да ни събираш? Не защото не знаеш какво да правиш, а защото?! Защо? – с детско възхищение и любопитство върти същността на случилото се в ума си той.

- Шмръц! Не ме ядосвай! Правилният въпрос е: „Кое те накара?“ Е?

- Че знае ли човек?! И да знае, не го знае както трябва да се знае...

- Момче, не ме разсмивай! Мисли!

- Баба знае две и двеста – смее се Шмръц. – За двестата ли да мисля или за двете.

- Малко те бих на времето с метлата – приглася на смеха му Баба.

- ... защото е Човек! – прошепва Ти. – Не е от тия, дето разлайват кучетата, докато замерват с камъни онези, които не харесват...

- Пораснала си, Ти. – отронва Шмръц.

- И колекцията ми с камъни е пораснала. – усмихва му се тя.

- И е така, и не е така. – прекъсва ги Баба. – Предположението на Ти отговаря на въпроса „защо?“ и свърза действието ми с условната любов, а за нея знаем че е...

- Несъвършена! – отвръщат Ти и Шмръц.

- Остава „кое ме накара?“. Паднал бе – потъва в спомена Баба – също като мен, препънат от обстоятелство, отклоняващо го от пътя му. Аз ставах, разчитайки на светлината в душата си и се молех тя да ме заведе у дома. Да се прибера преди да е угаснала. Когато намерих него, в душата му светлина нямаше. Имаше само чувство за дълг и разбиране за отговорност. Очи за видимия и невидим свят, и сърце, способно да приема живота такъв, какъвто е. Без да съди и без да се оплаква.

 

- И сега? Какво ще правим? – попита Ти.

 

** снощи, в късното, разбрах, че Wali Виолета Томова, автор от сайта и Човек, когото няма да забравя никога е починала на 29. 03. 2021 г.  Дълбок Поклон пред Паметта и  Мир на Душата й.

» следваща част...

© Лина - Светлана Караколева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??