В забрава ще останат всички наши спомени, всички болки и сълзи, в забрава ще останат нашите мечти...

Забранявахме си да сме щастливи, искахме всеки да е щастлив и за себе си не помислихме, че и ние искахме малко щастие...

Сега е късно нали, да търсим изгубени мечти и любовта някак си вече я няма ние отдавна я изгубихме по патя си сами...

Ти искаше детето ти да порасне, да не чувства болка за изгубелият се по пътя баща, макар често сам да осъзнаваше, колко пораснала и самостоятелна бе тя...

А аз исках в живота сама да се справям без рамо на което да се опра, без хора на който да разказвам, да търся победа по-пътя сама и така и всичко стана, аз побеждавах сама...

Но  съдбата не иска отсрочка, тя си взема любовта...

Дълго  по-пътя си се лутахме и някъде се оплетохме сами в нашите лъжи, дълго по пътя вървяхме но никога хванати за ръка,  сякаш бяхме две отделни човечета, търсейки само плътта...

А любовта ни се луташе, търсеше души те ни, търсеше мечти те ни, но за нас бе късно, нали, кажи ми ти?!?

В забрава останаха мечтите на едно влюбено дете, те не-ще се превърнат в реалност, късно е вече за тях...

И искам да ти кажа „че те мразя”, но не мога да го изрека, искам да ти кажа „че ти ограби моята младост, моята невинност и красота” , но истината вече зная, че пак щях теб да избера...

В забрава ли ще останем, нямали вече шанс за нас, нямаме ли вече време за една последна проба – щастие...

Нямаме ли вече право на малко спокойствие, на малко обич, цял живот ли ще се лутаме, цял живот ли ще се търсим далеч от хорските очи, цял живот ли ще се скитаме, ще намерим ли пристана на нашата любов, ще намерим ли смисъла?!?

И колко въпроси стоят между нас, но никой не взема решение всеки от нас чака своя час...

А аз отдавна вече не зная, уморих се от лутане, уморих се сама.

Нима в забрава за теб ще остане моята невръстна мечта, недей да тръгваш безмълвно, кажи ми как напред да продължа?!?