Онзи ден впечатленията ми толкова буйно напираха да ти ги споделя, че не ти дадох дори възможност да гъкнеш. А въобще не бях си подредила мислите. И ето сега, вместо препускащи една през друга нахвърляни картини, опитвам се да подредя за теб това пътуване.
Тръгване - от Стадион "Васил Левски" в 6 вечерта. Оказваме се малка група - 17 човека, приютени на сянка под дърветата. Екскурзоводът (също и собственик на фирмата) - 50-60-годишен, но доста добре изглеждащ мъж, с орлов, малко хищен поглед и широкопола бяла шапка тип "Дон Корлеоне", с бяла риза и гащи (панталони) до коленете, се беше дръпнал настрана от групата. По-късно разбрах, че сe казвал Николай. Пристигна и бусът (представи си маршрутка). С ремарке, в което наредихме багажите. Очакваше ни дълъг и много изморителен път през Сърбия за Черна гора. Малко преди да минем българската граница ни събраха по 30 лв. "за транспорт до плажа". Съобщиха мимоходом и за "малка промяна" в програмата - ходене до Дубровник и до Тирана, всяко за по още 30 евро.
На сръбската граница - огромна многоредна опашка от коли, от онези, големите, пригодени за многодетни семейства. Турци ли бяха, албанци ли - не знам. От всяка кола се подаваха по 3-4 хлапета. Пътниците, нетърпеливи, сновяха напред-назад, но опашките не помръдваха сякаш. Един мюсюлманин извади килимчето си и по залез слънце се помоли на Аллах в междата между България и Сърбия.
Добре че екскурзоводът говореше сръбски и приятелски се разбра с изключително любознателния сръбски митничар. Обясни му, че сме туристи, че екскурзията ни струвала "200 еура" и включвала "доручак и вечеря".
"Аз за същите пари мога да си намеря почивка с три яденета в Църна гора!" - възкликна митничарят.
Нейсе! Минахме границата!
Сърбия пропътувахме през нощта. Не по онзи път по река Лим, който бил по-хубав между другото, но споменът за трагедията с българските деца караше явно туроператорите да са много внимателни.
Ти знаеш, че в тези автобуси сънят е накъсан и тежък.
Сепна ме среднощно спиране в някакво сръбско село, за да си почине шофьорът. Противно на всякакви европейски норми, нямахме втори шофьор, който да сменя нашия. Милчо му беше името.
Слязохме. Току-що се беше изваляло, но не беше студено.
Без да ни обяснява, Николай, а след него и мъжката част на групата, хлътнаха в долнопробно крайпътно заведение. Ние, жените, пристъпяхме от крак на крак пред ярко осветената витрина, на която апетитно се мъдреше половинка добре опечено с кожичката прасе. Наблюдавахме как сърбинът реже порции със специална гилотинка и ги мери на кантарчето, но не могат да ме накарат в един през нощта да ям, та дори и печено прасенце!
Минаването на сръбско-черногорската ганица ми е в просъница. Дойдох на себе си едва към седем (тяхно време - шест), когато спряхме до една бензиностанция за кафе. По-точно, разсъни ме мирисът на кафе, което някои ранобудници слязоха да си купят.
Следваща спирка - около обяд, пак в крайпътно заведение. Тук вече слязохме всички, настанихме се в двора, покрит с асма и, пиейки кафе, се забавлявахме с бездомно коте, което се умилкваше около масите.
Местният език е доста разбираем. Някаква разновидност на сръбския с характерно омекотяване на някои думи - "млиеко".
Едно кафе - 80 евроцента. Чудехме се дали е прието да се дава бакшиш и за всеки случай оставихме. Келнерът изглеждаше доста учуден и понечи да ни го върне. По-нататък не сме давали никакви бакшиши.
Пътят до крайната ни дестинация Улцин е планински, през Динарските Алпи. Минавахме през свежозелени кичести широколистни и смесени гори. Както ни обясни Николай, каньонът на река Тара е вторият по големина каньон, след Гранд каньон в Щатите. Името "Монте негро" било дадено от италианците заради черните борове. Такива май не видяхме. А в Конституцията на страната пишело, че Черна гора е "... и екологично чиста република". Дано да я запазят такава!
Николай се опита да използва високоговорителя, който, както и видеото, (както и климатикът, впрочем!), не работеше. ("Индийски климатик", както го нарече по-късно една приятелка). Но все пак успяхме да чуем беседата за Черна гора - последната от отделилите се от Сърбия бивши югославски републики. (След референдум, 55% от населението гласували за отцепването.) И, както се изрази една от спътничките ни: "Не е член на ЕС, но се е самоприела за такава и затова валутата ù е евро". Черна гора е един от четирите региона с висока концентрация на албанци. Другите са: държавите Албания (естествено) и Косово и областта Йоанина в Гърция.
Оказа се, че имало и исторически връки между България и Черна гора! От общо четиримата канонизирани черногорски светци, първият - Владимир, бил внук на Самуил. Родствена връзка с черногорци имаме и по линията на царица Йоана.
Само пътьом минахме през Подгорица - сегашната столица на Черна гора. (Бившата столица е Цетине). Подгорица е нов град. Старите сгради са били сринати през войната. Има приятен провинциален вид с ниските си блокчета и сенчести, почти безлюдни булеварди. На мен ми заприлича донякъде на Димитровград. В последните години руснаците направо полудели да си купуват жилища тук. Цените вървят от 2000 евро на квадратен метър нагоре, както се виждаше от билбордовете, офериращи директно на руски.
Около два следобед най-после се добрахме до Улцин.
© Павлина Гатева Всички права запазени