Последният ден от престоя ни. С Таня и Мария решаваме, че не ни се ходи на плажа. После пък си променяме решението. Отиваме. Ветровито. Крехкият ни китайски чадър се гъне около спиците си и за да не го гоним по плажа, го заравяме полулегнал в пясъка. При нас пристига една червенокоска от групата, към 40-50-годишна дебеланка, която винаги си наемаше шезлонг заедно със също тъй червенокоса приятелка.
- Къде видяхте пеликаните? - пита.
Мария подробно й разказва, че идвали на края на плажа привечер, на групички, и Таня ги снимала. Даже тръгва с Червенокоска да й покаже мястото.
- Абе, Марийче! Не бяха пеликани, а гларуси! - прошепва Таня зад гърба на Червенокоска.
- Опс! "Пеликани" ли казах? Имах предвид гларуси.
След известно мълчание:
- Ама тези двете толкова ли са глупави! Естествено, че на морето има гларуси!
До края на екскурзията гузно мълчим по въпроса с пеликаните. Може пък Червенокоска да се е задоволила с фотос на гларуси?
Вечерта преди отпътуването ни имаше земетресение. Четвърта степен по Рихтер. Бяхме в стаята на хотела и здраво ни разтресе. После токът спря. Това беше шегата на съдбата! По телевизията тъкмо съобщаваха, че България е сключила договор с Черна гора за износ на ток! Вечерята беше на свещи. Не знам как, вероятно на газ, ни бяха приготвили плескавици. И салата. В дните, когато ни даваха салата, не ни даваха десерт, и обратно. А салатата неизменно беше домати и лук, нарязани на много ситни кубчета. Отгоре - по една малка люта чушка.
Токът спря в целия град, но частните магазинчета изглежда имаха генератори. Така че вечерната ни разходка се проведе, както обичайно - по улиците - народ, магазините - работят. Само уличните лампи и жилищата не светеха.
И накрая, последният ден. Този път твърдо не ходихме на плажа. Събрахме си багажът и се излегнахме върху дюшеците (чаршафите ни ги събраха, за да ги перат) в гледане на телевизия. Едва на обед отпътувахме.
Идеята беше да направим толкова отлаганата обиколка на Подгорица, но Милчо така и не можа да намери начин да паркира буса, барабар с ремаркето, така че продължихме напред.
Отново спряхме в онова заведение с асмите и котката, в което бяхме на идване. Примрели от глад, си поръчахме супа и питки хляб, които ни се сториха невероятно вкусни.
И отново - това уморително нощно пътуване през Сърбия. Мъжете непрекъснато говореха за печените прасенца, които ядоха на отиване, а Николай им пригласяше, че Якуб ни подарил две бутилки вино, с които трябва да полеем прасенцата, но май този път сбъркахме маршрута! Късно след полунощ спряхме на една бензиностанция. През прозореца се виждаше някакъв ресторант, в който хората играеха хоро. Милчо се опъна на две седалки и шефът му даде 2 часа да поспи. А Николай си занесе виното вкъщи да си го пие сам. Жалко! Можеха да се сетят да ни го сервират последната вечер, на свещите!
По обратният път вече Николай седна най-отзад, извади бутилка с твърд алкохол и реши, че е време да разпусне. Поведе разговор с двете червенокоски, които също пътуваха на задната седалка. Стана ясно, че имал млада жена с бебе, от втори брак, и голям син, който работи в Щатите. Чухме и биографията на Червенокоска номер две, чийто син се залюбил с по-дърта жена и отпрашил на морето, а тя, заедно с приятелката си обичали да обикалят по света и къде ли не били ходили. И т.н., и т. н.
Имах чувството, че колкото повече наближаваме към дома, толкова повече на другите не им се прибира. Ако зависеше от мен, след като минахме границата, на бегом щях да дотичам до нас. Но не! Последваха поредните дълги кафепиеници в долнопробни кафененца, които сигурно вечер се превръщат в кръчми!
Едва към обяд се дотътрихме до Стадиона.